Отец Джозая Тренъм за алчността и самозабравилите се лидери
Автор: Гласове
(Втора част от интервюто на отец Джозая Тренъм пред Тъкър Карлсън)
Тъкър Карлсън: Една от най-трудните теми в Евангелието за мен като американец е предписанието на Иисус срещу алчността. Мисля, че това е нещо, с което американският християнин никога не се е справял, защото парите не са непременно зло, но любовта към тях е зло – тя е позната като корен на злото. Какво ни казва Евангелието за алчността? И как това се отразява в проповедите, които Вие чувате от амвона?
Отец Джозая: Едно от най-красивите неща, които Иисус постига, когато побеждава смъртта, е, че Той възстановява в света първоначалната връзка на мъжа и жената с Бога, която е изчезнала при грехопадението. Тогава те са водили живот на пълно посвещаване, при което щастието на Адам и Ева е било да бъдат наричани приятели на Бога. Най-голямата чест, казват светите отци на Църквата, е да бъдеш наречен приятел на Бога. Отбелязвам, че Иисус казва това на учениците Си в края на служението Си. Той казва: „Вие сте Мои приятели“ (Ин. 15:14) – това е невероятна чест. Праотецът Авраам беше наречен приятел на Бога. В Новия Завет, след като Иисус праща Светия Дух в деня на Петдесетница – да си припомним: Той беше разпънат, опразни ада, възкръсна в третия ден, прекара 40 дни да ни научи как да живеем в новия живот на Възкреснието, как да обичаме хората и да евангелизираме света; след това се възнесе на небето от Елеонската планина (стоял съм на това място в Светата земя) и пред очите на учениците сяда отдясно на Отца. А след това, като коронационен дар по случай интронизирането, праща на учениците Светия Дух в деня на Петдесетница, който е десет дни по-късно. Цялата християнска общност, по онова време 120 души, събрани в горницата, стават духоносци – каквито в Стария Завет са били само пророците и царете. Сега това е общо наследство на всички вярващи: способността да бъдеш обиталище на Третото лице на Света Троица, Светия Дух, да имаш Божия Дух, Който да те води. Ние като християни не търсим Бог някъде там, ние Го преживяваме вътре, в сърцето. При светото Кръщение Той си прави жилище дълбоко в сърцето. Св. Павел дори казва, че след Кръщението Светият Дух е вътре в нас и ни помага да се молим на Бога от дълбините си „с неизказани въздишки“ (Рим. 8:26), опитва се да ни помогне наистина да се свържем с Бог като с наш Отец.
Това е нашият живот. В Стария Завет от него се вижда само малка частица. Това е било толкова радикално за хората, че някои са се отказвали – не малко при това. Други хора пък са решили, че основната им амбиция е да служат на Бога 100 процента. Не само в неделя, а изцяло. Ап. Павел описва това в Първото си послание до Коринтяни, глава 7. Той казва, че има два вида живот: „Желая всички човеци да са като мене“ – неженен и изцяло отдаден на Бога. Но казва, че въпреки това „всеки човек има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак“ (1 Кор. 7:7). Описва брака и монашеския живот. Това са двата начина на живот за християните, след като Иисус побеждава нашите врагове и ни дава Светия Дух.
Този живот на пълно посвещение на монасите и монахините е бил толкова популярен в ранните векове. По времето на св. Атанасий Велики, около 350 г. – той е един от най-великите богослови на Църквата, неговият живот е абсолютен образец, четеш и плачеш от красотата му. Той е духовно чедо на един от пустинниците, св. Антоний Велики, бил е и патриарх на Александрия. Казва, че по негово време половината от всички християни живеят в пустини, където могат да се молят по осем часа на ден, да служат на хората, приемат хора, които идват да ги видят, защото постоянно хората са напускали градовете и са отивали да видят монасите и монахините за духовни съвети, за молитва и прочее. Този живот е много силен и светите отци казват, че животът в пълно посвещаване е този, който нашият Господ Иисус е водил. Той не се е женил физически, оженил се е духовно за Църквата. Той е Женихът на Църквата. А ние всички сме Негови възлюбени, живеем в този брак. Особено християнският брак се ръководи от този съюз – съпругът се стреми да обича жена си, както Христос обича Църквата. Съпругата се стреми да почита мъжа си, както Църквата почита Христос и прочее. Но това установява в сърцевината на Църквата определено презрение към земното богатство. Образецът е напълно лишен от притежания заради Царството Божие – богатството, което не може да ни бъде отнето. Това е примерът на самия Господ Иисус, Който при разпъването Си не притежаваше нищо освен дрехата Си. Монасите и монахините подражават на това и до днес.
В Калифорния, където живея, около нас има множество манастири и нашите хора ходят там постоянно. Ходят на групи, посещават ги, търсят малко подкрепа. Има много хубава симбиоза между християнското семейство, което е представено в енориите и църквите по цял свят, и нашите монаси и монахини, които са се посветили. В Римската империя всички големи градове през първите хиляда години са били пълни с манастири. Хората мислят, че манастирите са само в пустините. Току-що цитирах св. Атанасий за Египетската пустиня, която е била своеобразен духовен водач за целия християнски свят в IV век. Но и до днес има много манастири и в градовете. Ако отидете в който и да е традиционно християнски град в Европа, ще откриете. Може и да не са действащи вече, особено на Запад, но в Централна и Източна Европа има много монаси и монахини. Това казва всичко за отношението на християните към парите. Алчността е огромно изкушение. Образецът за нас е нестежанието. Св. Йоан Златоуст, един от най-големите отци на Църквата, казва, че венчаните хора трябва да притежават само най-нужното. Казва още, че ако някой иска да бъде добър християнин относно парите и алчността, трябва да се убеди, че използва парите си по полезен начин. Ако някой притежава дом, нека той да приляга на живота му като хубава обувка – да не бъде твърде тясна и малка, та да ти премаже пръстите, нито твърде голяма, та да се спъваш в нея и да падаш. Трябва да притежаваме само най-необходимото. Простете ми, това не е много популярно послание в Америка. Ние сме известни най-малко от средата на XIX в., когато Алексис дьо Токвил идва тук и казва, че никога в историята на своите пътувания не е виждал хора, които да са толкова обсебени от парите като американците. В това има и някаква добродетелност, ако например използваме парите си, за да развиваме каузата на красотата и да помагаме на нуждаещи се. Но пари, които не са полезно употребени, ще бъдат свидетелство срещу нас на Страшния съд.
– Напълно съм съгласен с това. Само бързо уточнение, не мога да се сдържа: св. Йоан Златоуст – правилно ли го произнасям?
– Св. Йоан Златоуст – на гръцки е Χρυσόστομος, където „Χρυσό“ означава злато, а „στόμα“ означава уста. Хората мислят, че това е фамилното му име, но то е звание, което му е дадено от папа Вигилий в 553 г.; Златоуст умира в 407 година. Бил е патриарх на Константинопол, прогонен в изгнание поради конфликт с императора. Ето, тук отново има религиозен конфликт. Надявам се след малко да поговорим накратко за важната връзка между пророците и политическата власт, защото тези две власти според Писанието винаги трябва да вървят заедно, ако искаме да има просперитет. В момента имаме отчаяна нужда от това. Но задайте Вашия въпрос.
– Наскоро ми изпратиха неговите събрани проповеди. Аз не знаех нищо за православието, нито за него, и бях много шокиран колко са добри тези проповеди и колко силно резонират с модерното ухо – не можех да повярвам. За някой, който е достатъчно напреднал, можете ли да препоръчате сборник с проповеди или някакво негово представяне? Защото той е изключително талантлив проповедник!
– Да, той не е просто талантлив проповедник, той е най-талантливият проповедник в църковната история за 2000 години. Никой не е по-прочут от него. Събранието на неговите проповеди на гръцки език е най-голямото в християнската история, сравнимо само с тези на св. Августин на латински. Тяхно е най-силното влияние – на Изток и на Запад. Аз защитих докторската си степен върху св. Йоан Златоуст в университета Дърам в Северна Англия; завърших я в 2003 година. Работата ми, чийто текст публикувах, се казва „Брак и девство според св. Йоан Златоуст“ – това беше фокусът. Има множество отлични книги, почти всичките му творби са преведени на английски. За някой, който едва се е приближил към него, бих препоръчал най-известната му книга, която се казва „За свещенството“. Тя съдържа в общи линии неговото описание за това какво представлява християнското богопочитание, какво е свещеник, какво е пастир – абсолютно великолепна е! Написва я, докато е още млад, докато се опитва да избегне ръкополагане. Не е искал да бъде ръкоположен за свещеник, защото е имал огромен респект към това призвание. Той буквално измамва един от добрите си приятели на име Василий, когото местният епископ също е искал да ръкоположи.
Св. Йоан му казва, че е напълно достоен и че ще приеме ръкоположение след него. Неговият приятел е ръкоположен, а св. Йоан изчезва – буквално изчезва. Той живее в древна Антиохия, която тогава е главен град на Римската империя на Изток; всички императори започват военните си походи срещу Персия оттам – това има някаква връзка и с днешния ден, не мислите ли… Посетих мястото през 2010 г.; сега това е Турция, а градът беше почти унищожен от ужасно земетресение преди три години, ужасно. Но на около миля извън града има планина, из която обичал да ходи и св. Йоан, докато живеел в града – казва се Силпиос. По онова време около 300 монаси живеели там в пещери или дупки и след като избягва от ръкополагане, той отива и живее там в продължение на шест години. По-късно в прочутата си книга „За свещенството“ описва как е прекарал времето си там. Казва, че когато слънцето светело, изучавал Писанията, наизустявал ги – има около 11 000 директни цитата от Новия Завет в проповедите му и около 6 000 от Стария Завет, всичките по памет. Не е използвал бележки в проповедите, които траели обикновено между 30 минути и един час, а това се смята за много дълго време за проповед от свещеник в църквата. И когато приключвал, хората го молели: „Моля те, не спирай!“ – такъв велик проповедник е бил. Прекарвал е дните в наизустяване на Писанията, а нощите – в бдение. В продължение на шест години нито веднъж не е лягал. Около кръста си е връзвал въже, закачено на кука на стената, за да остане изправен в молитва през цялата нощ. Имал е нужда от минимално количество сън. Понякога младежкият ентусиазъм отива твърде далеч и той си поврежда стомаха. Негов приятел, който е отивал веднъж в седмицата да му занесе хляб и вода в планината, го намира в много лошо състояние, болен – вдига го, занася го в Антиохия, където го хваща епископът и повече не го пуска да си тръгне. Ръкополага го. През следващите 12 години е проповедник в катедралата в Антиохия. След това го пленяват и го водят в столицата на Римската империя през 397 г. и го правят патриарх на Константинопол. Там взема участие в най-невероятното възраждане – изпратен в изгнание на Изток, той подготвя 3 000 души за Кръщение. Това прави моите 350 души нищожни, разбира се, в сравнение с това, което той е правел. Познаваме живота му в големи подробности; той е много почитан светец от много дълго време. Имаме приложение, казва се „The Patristic Nectar“ (Светоотечески нектар), има го в App Store. В него са качени житията на светиите – можете да отидете и да слушате безплатно запис от близо един час за неговия живот. Ще бъдете абсолютно изумени от този човек.
– Благодаря, че ми казахте това. Казахте, че искате да говорим за връзката между пророците и политическите фигури – каква е тя?
– В Писанията е описано как Бог е пращал пророци на царете. Бъдещето на царете и успехът на тяхното властване и управление е зависело от степента, в която царете са се вслушвали в пророците. Давид е имал своя Натан. Моят светец покровител, великият цар Йосия, е имал пророк Йеремия и пророчица Олда. Те са съветвали царете; добрите царе са вземали съвети от тях. Това е ограничавало властта на царете, а както знаем, властта е много опасно нещо. Изпитвам жал, като Ви слушам да описвате всички тези изпитания, пред които е изправена страната ни и как лидерите ни, включително нашият президент, страдат от това – и всички ние много страдаме. Властта е изключително опасна и християните се научават, под влиянието на пророците, да я използват внимателно. С едната си ръка държиш властта, но си много внимателен. Защото властта може да стори ужасни неща с теб. Ако нямаш някой, който да ти напомня кой си, да те държи здраво стъпил на земята, да те смирява, когато всички около теб ти казват само: „Да, господине! Вие сте най-великото нещо, което някога се е случвало на Америка“ – това е отрова от най-висш род. В нашата традиция свещеници и епископи, които са възхвалявани от хората, считат това за омразно. Похвалите са нещо омразно. Това не значи, че винаги успяваме да намразим похвалата, а и хората наистина са добронамерени, но ние не приемаме това като нещо хубаво. Смятаме го за изкушение, то е изкушение. Никой не е велик – всички сме грешници, единият Христос е нашето спасение. Най-добрите хора живеят само с благодатта, с Божията любов и опрощение. Това е всичко. Да започнем да имаме велики идеи, че Вие сте успешен, защото имате 6 милиона последователи, а аз имам голяма църква – много Ви моля, ние сме нищо. Нищо!
Затова е много важно да има пророк в живота ти и да го слушаш. Много се обнадеждих, когато президентът Тръмп пое департамента по вярата, който, струва ми се, беше към кабинета на вицепрезидента и имаше относително малък бюджет. Тръмп го направи реален департамент, сложи го директно към своя кабинет и мисля, че увеличи бюджета многократно. Имам няколко приятели, които работят в различни комисии при него, какъвто е архиепископ Салвадор Кордилеоне – римокатолическият архиепископ на Сан Франциско, скъп мой приятел и невероятна личност, която много уважавам. Това ме окуражи. Надявам се, че тази промяна може да служи на страната ни и този департамент по вярата може да бъде не само генератор на идеи, защото, простете ми, но нашите президенти, вицепрезиденти, нашите конгресмени имат нужда от проповедници в живота си. Те имат нужда от пастири в живота.
Имаме капелан на Сената, нали така, но това не е достатъчно – той няма как да се погрижи за всички. Има нужда от някой, който може да ти каже истината, и твоят свещеник е човекът, който ще ти каже истината. Имаш нужда от свещеник. Това е моята молитва – наистина, ето, прекръствам се и моля Бог да помогне на нашия президент, на нашия вицепрезидент и на всички управляващи да осъзнаят в каква опасна ситуация се намират: да имаш толкова много власт. Америка някога беше много смирена пред нашето влияние. Бащите основатели смятаха за добродетелно и абсолютно задължително за политическия живот да имат свещеници. Особено Джордж Вашингтон, който беше изключителен пример в това. Сегашната идея, че ние сме империята на света, полицаите, че се ангажираме с толкова конфликти по света, че имаме стотици военни бази – простете, Тъкър, това е толкова помпозно. И се измислят всевъзможни обяснения, за да бъде оправдано това, но няма никакво смирение. Често съм наричан „изолационист“ заради това мнение. Аз съм американец, а нашите бащи основатели вярваха в това, виждаха света по този начин. Те не смятаха, че Америка е отговорна за света. Това е толкова арогантно, че не мога да го опиша.
– Какво е отношението към арогантността според Библията? До какво води арогантността?
– Това е урок, който политическите лидери трябва да научат. Той е труден за тях. За мен е различно, но за хора, които са на такива позиции, е много по-трудно. Нека Ви дам някакви примери. Имаме определен вид светии в историята на Църквата, които са наречени праведни царе и царици. Те са свети политически управници. Сега нека кажа извън рамката, че всички политически управници в християнството са били ужасни. Съжалявам!
– Не, аз Ви вярвам.
– Почти всички са ужасни. Сега ще изброя няколко от светите управници, а след това ще квалифицирам. Император Константин е светец; император Теодосий Велики (около 379 г.) – той е наследник на делото на Константин, който прави християнството законно, а Теодосий прави християнството официална религия на империята. Теодосий е наречен Велик, бил е духовно чедо на св. Амвросий Медиолански – известна история, когато властта среща свещенството. Когато Теодосий в гнева си разпорежда убийството на 7 000 жители на Солун, Амвросий го отлъчва от свето Причастие. Теодосий е разгневен от това, отива в църквата, но Амвросий го посреща на вратата и не го пуска да влезе. Това е определящ момент в християнската история, защото до онзи момент нито един свещеник не е можел да направи това с император, защото те са били смятани за всемогъщи. Но Теодосий действително се покайва – приема да не бъде допуснат в храма, да бъде изключен от причастяване със Светите дарове, покайва се и това установява нова връзка в отношенията между църковното свещенство и властовата институция, политиците. Това е много важна властова конструкция. Свещенството управлява вечния живот. Става въпрос за тайнства, а ние не даваме тайнствата на хора, които са неуважителни и вършат големи грехове. Това би било ужасно и св. Амвросий го спира.
Или невероятният Юстиниан Велики, който управлява от 527 до 565 година. Невероятен човек, невероятно талантлив! Написал е части от източната литургия – части от православната литургия, която ние все още отслужваме, излезли изпод неговото перо. Св. Борис, българският цар в началото на 800-те години. Св. Владимир на славянските земи, св. Стефан Унгарски, св. Алфред Велики, който – простете ми, като англичанин – е най-добрият, абсолютно най-добрият.
Веднъж Уинстън Чърчил бил наречен най-великият англичанин, а Чърчил казал: „Не, не – Алфред е най-великият англичанин, който някога е живял“. И аз казвам 100% „да“. Св. Едуард Изповедник, починал в 1066 година. Всички те са невероятни светци, които са били в позицията на властимащи, и между тях има едно общо нещо – всички те са подчинили плановете си, политиката си на своите духовни отци. Уважавали са наставленията на Църквата. Уважавали са Божието слово. А свещениците и епископите са отговорни да проповядват словото Божие. Много важно е да повярваме в това, защото то е твоята осигурителна мрежа, когато упражняваш властта. Имаш нужда от тази благословия, за да не бъдеш унищожен от властта, както е ставало с повечето хора. Този вид отношения са много важни.
Мога да пренеса казаното от изпълнителната власт към военната власт, защото те в момента са много свързани в нашата страна и много се харесват помежду си. В църковната история имаме и друг вид светци – така наречените военни светци. Църквата не е пацифистка – никога не е била пацифистка. Ние установяваме стандарт за правилната употреба на сила. Употребата на сила трябва да е морална. Имаме невероятни светци като св. Георги, св. Теодор, които са били невероятни воини. Имаме цял списък с такива, има стотици военни светци. Общото между тях е, че те са водили военните си дела не само с умения, но и с морал, с добродетел. Този пример е много, много важен за Америка – както за изпълнителната власт, за президента (който е фигурата на царя), така и за изпълнителя, който прилага тази власт – военния. И ние сега имаме нужда от това повече от всякога.
– За финал: често чуваме израза „военна доктрина“, но без специфичните подробности, само общо. Какво означава да бъдеш християнин, когато водиш война?
– Това е много важна тема. Църквата е формулирала още през първите пет века по много цялостен начин стандартите за „благославяне“ на война. Според тях, ако армията не преследва целите си по уважителен начин, който да е достоен в очите на Църквата, в очите на Иисус, тя не получава благословия. С времето това се превръща в така наречения догмат за оправданата война. Имаме важни прецеденти: първо, това не може да бъде нападателна война – трябва да бъде отбранителна. И второ, не може да включва цивилни граждани – не може да не успееш да направиш разликата. Това ми се струва много относимо към днешния ден. Нямаш право да се провалиш и да не успееш да направиш разлика между бойци и цивилни граждани. Цялото клане в Газа тотално наруши тези норми от начало до край, но сега се опитват да намерят начин да оправдаят това клане – да измислят как да кажат, че не е било нарушаване на принципите на оправданата война. Защото уж те все пак били бойци, давали убежище на терористите. Може някои и да са давали убежище на терористи, без съмнение, но това не оправдава сравняването на Газа със земята и третирането на всеки един от жителите като боец. Това е нечувано в историята на християнството.
Има една невероятна книга, бих искал да Ви я препоръчам. Написана е от един от най-големите светци на XX в., който живее между Първата и Втората световни войни, пратен е в Дахау. Името му е св. Николай Велимирович – бил е сръбски епископ, монах и изключителен учен с два доктората (в Оксфорд и Берн). Проповядва през Първата световна, както и между двете войни, на мирни конференции, а след това и след Втората световна война. Проповядва във всички катедрали в Европа и Америка – изключително популярен, един от най-известните живи клирици. Последните 10 години от живота си, заради създаването на Югославия след Втората световна война и комунистите, той не може да се върне в родината си и ги прекарва в изгнание. И както ние често правим в Америка – приветстваме го тук, той ни обиква, прекарва 10 години в Пенсилвания, пътувайки и проповядвайки наоколо. Проповядвал е в Харлем, в катедралата „Сейнт Джон“ в Ню Йорк, къде ли не из Америка – невероятна личност!
Написва книга, наречена „Войната и Библията“, която намирам за чудесна, не само защото той е изключително свят човек и изключителен учен, но и защото е живял между двете войни и може да говори. Той казва, че XX в. е бил триумф на Сатаната в християнския Запад, а Иисус е бил помолен от нас да си тръгне заради нашето поведение, и Той го е направил. Ние виждаме, че след 1950-те години имаме проявленията на това тръгване. Надявам се, че това, което се случва сега, е молба към Иисус да се върне. Аз искам Той да се върне. И искам да ни прости за това, което сторихме – християни убиваха християни през двете световни войни. Двайсети век беше едно от най-големите кланета на хора в историята на човешкия род, което беше извършено най-вече от християни срещу други християни. Мисля, че св. Николай е прав – Господ си тръгна, но Той ще се върне, защото обича всички хора и иска да изкупи и спаси всеки един от нас. Нека Го помолим да се върне.
Нека помолим за възстановяване. Ние трябва да копаем кладенците, както Авраам е направил някога – изкопал е тези удивителни кладенци, враговете му ги затрупали, а след смъртта му синът му е трябвало да ги изкопае наново (Бит. 26). А ние трябва да изкопаем отново кладенците на по-славната история на Съединените американски щати, където някога бяхме по-смирени, по-разумни и повече християни. Докато слушах монолога Ви по-рано за неизбежността на религията във всяка култура, си мислех за нашата страна. През първите 150 години тя се е наричала християнска и това е било съвсем нормално – официални власти, върховни съдии. В документите на Върховния съд сме цитирали Новия Завет в течение на много дълги години. Не приемам идеята, че това секуларно чудовище някак си ни е изяло живи, избило е децата ни чрез ужаса на аборта, разрушило е семействата ни чрез безпричинни разводи и е направило народа ни пристрастен към технологиите, тъжен, скръбен – не приемам, че това е Америка.
– Съгласен съм.
– Искам Господ да се върне, искам да се държим за Него, да се обичаме помежду си отново, да станем по-смирени, да се върнем в традиционната ни Америка.
– Амин! Това със сигурност е и моята най-пламенна молитва в този момент. Отче, благодаря Ви много, че отделихте всичкото това време и споделихте с нас мъдростта си.
– Бог да бъде с теб, братко!
– Амин!
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова
Източник: https://glasove.com/
