Съборите на съборната Църква

Автор: протойерей Красимир Кръстев

Никео-Цариградският символ на вярата описва Църквата като „съборна“. Тя е единствената институция, която е открила ключа към „съборността“. Този ключ е Божията благодат, която превръща Църквата в нещо повече от институция – в богочовешки организъм. Никита Струве отбелязва, че „Съборността е краеъгълно понятие на нашето време, което живее под знака на две полярно противоположни системи – на абсолютния индивидуализъм и на абсолютния колективизъм. Общественият синтез между тези две крайни течения така и не е намерен, а едва ли и ще бъде намерен, тъй като той предполага благодатното начало.“ 

Казано накратко, съборността е свободно единство в любовта и истината, което се проявява чрез съборно (колективно) вземане на решения, без да се губи индивидуалната отговорност. Съборността и Вселенските събори са тясно свързани: съборността е принципът на единство в многообразието, според който истината се разкрива не чрез индивидуален авторитет, а чрез съгласието на цялата Църква. Вселенските събори са нейното историческо и институционално изражение – на тях епископите от целия свят колективно определят догматите и каноните, като по този начин реализират съборността на поместните църкви. Без съборността съборите биха били просто събрания; без съборите съборността би останала абстрактен идеал.

В Православието съборът е събрание на църковни представители (епископи, свещеници, миряни), което се свиква за решаване на догматични, управленски и етични въпроси, с цел запазване на единството и утвърждаване на вярата. Съществуват различни видове събори: Вселенски, Поместни, Всеправославни и други.
Вселенски събор е събрание на епископи от всички поместни църкви за разрешаване на въпроси от общоцърковен характер, предимно из областта на вярата и църковното устройство; орган не на отделна църква, а на всички Православни църкви.
Поместен събор е събрание на всички правещи архиереи на поместна църква, представители на бялото духовенство, монашеството и миряните, за решаването на най-важните църковни въпроси, като избиране на патриарх, канонизация на нови светии и др. Решенията на десетина поместни събори имат особено важно значение за Вселенската църква. Сред тях са Лаодикийският от 170 г., Сердикийският от 343 г., Картагенският от 419 г., Константинополският от 1341 г. и др.

Догматите определят неизменните истини на вярата, определенията формулират и изясняват богословските истини, а каноните (правилата) уреждат църковния живот и дисциплина.

Православната църква признава седем вселенски събора като най-ярко проявление на съборността. Преди да се спрем на тях, нека погледнем към техния първообраз – Апостолския събор.

Апостолски събор в Йерусалим – 51 година сл. Хр.

За Апостолския събор се разказва в Новия Завет – в 15-та глава на „Деяния на светите апостоли“ на св. ев. Лука и във 2-ра глава на „Посланието към Галатяни“ на св. ап. Павел.

Когато светите апостоли почнали да проповядват Евангелието и на езичниците, възникнал спор между юдеите–християни. Мнозина от тях се гордеели с това, че принадлежат към избрания народ, на който Господ дарувал Своя закон чрез Мойсей. Говорели, че езичниците, за да получат спасение, трябва преди всичко да приемат старозаветния закон и да съблюдават юдейските обреди като обрязването. Иначе на могат да станат християни. Този спор възникнал в Антиохия, където апостол Павел обръщал езичниците. Тогава антиохийските християни пратили Павел и Варнава в Йерусалим за съвещание с другите апостоли. Апостолите, презвитерите и изобщо вярващите се събрали под председателството на Яков на събор, наречен Апостолски събор, и единодушно решили да освободят езичниците от спазване на юдейските обреди. Основанието било, че всички еднакво се спасяват чрез благодатта на Господа Спасителя. С това решение на Йерусалимския събор било отстранено неравенството, предполагано дотогава, между юдеи и езичници и било признато, че всички еднакво могат да получат спасение чрез вярата в Христа. На първия апостолски събор в Йерусалим апостолите могли уверено да заявят: „Угодно бе на Светия Дух и нам“ (Деян. 15:28). Това е израз на синергията между Бога и човека и ясно свидетелство за това, че съборните решения са формирани под действието на Светия Дух. Апостолският събор послужил като образец за по-нататъшните събори, на които пастирите на Църквата се съвещавали за делата на вярата и приемали важни решения.

Първи вселенски събор в Никея (Първи Никейски; Събор на 318-те отци) – 325 г. сл. Хр.

Свикан е от император Константин Велики. Приема двадесет решения, осъжда Арий, създател на арианската ерес, според която Иисус Христос не е единосъщен на Бог-Отец в Светата Троица. Решават се тринитарни въпроси. Формулиран е Никейският символ на вярата.

Други решения: Четвърто правило: епископите се избират от епископите на дадената провинция и се утвърждават от митрополита. Пето правило: епископите на провинцията се събират на синод два пъти годишно и разглеждат молбите на миряните и клира и техните оплаквания. Шесто правило: потвърждава се върховната власт на някои епископи над други епископи: на Римския (папата) — над западните, на Антиохийския — над източните, на Александрийския — над епископите на Египет, Либия и Пентапол. Паметта на 318-те свети отци в Никея се чества на седмата неделя след Великден.

В книгата „Символите на Църквата“ доц. д-р Мариян Стоядинов пише: „Един от поводите за свикване на събора (освен спора между Изтока и Запада за празнуването на Пасха) е ереста на Арий, която споделят немалко източни епископи. Те учат, че Синът Божи е първото творение, изведено в битие от Отца заради сътворяването на света. Оттук следва и различието в същността между Отца и Сина, а също и каузалната зависимост на Словото от творението. Последното от своя страна логично води до превръщането на Евангелието и спасението в нещо относително – както всичко с тварен, неединосъщен на Отца извор. Против това учение се обявяват епископи като св. Александър Александрийски, св. Спиридон Тримитунтски, св. Николай Мирликийски и много други. Последните отстояват православното учение, че Синът Божи е единосъщен (омоусиос) на Отца, без каквато и да било каузална обвързаност със сътворението. На събора като дякон на Александър Александрийски присъства и св. Атанасий, наречен по-късно „Велики” и „отец на Православието”, заради безкомпромисната му защита на Никейското единосъщие. Съборът съставя Символ, който е подписан от всички присъстващи на събора, с изключение на арианите. Този символ е първият съборен израз на църковната вяра, който се утвърждава като норма за всички православни христиани. Ето неговия текст: Вярваме в единия Бог Отец Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо; И в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, единородния, Който е от Отца роден, тоест от същността на Отца: Бог от Бога, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало, както на небето, така и на земята; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе, въплъти се и стана човек. Страда и възкръсна в третия ден, възлезе на небесата и ще дойде да съди живи и мъртви; И в Духа Светаго. Онези, които казват: „Имало е време, когато Него (Синът Божи) Го е нямало” и „Той е сътворен от нищо”, както и онези, които твърдят, че Той е някакво същество или същност, различни от Отца, или че е непостоянен и променлив, Съборната и Апостолска църква предава на анатема.“

Втори вселенски събор в Цариград (Първи Цариградски, Събор на 318-те отци) – 381 г. сл. Хр.

Свикан е от император Теодосий I. Съборът формулира отново или на някои места променя Символа на вярата от Първия вселенски събор, като добавя и останалите членове към Символа на вярата, отнасящи се до Светия Дух, едната, света, католична и апостолска Църква, Кръщението, възкресението на мъртвите и вечния живот. Осъден е цариградският епископ Македоний, който не признава единосъщието на Бог-Дух с Отца и Сина. Решават се тринитарни въпроси.

Второ и шесто правило: Изтокът се дели на седем окръга с отделни църковни инстанции. На Цариградския епископ (патриарх) се дава предимство по чест пред другите източни патриарси „след римския епископ, понеже Цариград е втори Рим“ (трето правило). Седмо правило: ред за приемане в Църквата на покаяли се еретици.

Трети вселенски събор в Ефес (Ефески; Събор на 200-ата отци) – 431 г. сл. Хр.

Свикан е от император Теодосий II, който oглавява събора. Под ръководството на папа Целестин и Кирил Александрийски патриарх, са приети осем решения, в първите шест от които е осъдено несторианството. Отлъчени са от Църквата Несторий и неговите последователи, които твърдят, че Дева Мария не е родила Христа-Бога. Дева Мария е призната за Богородица. За пръв път се решават христологически въпроси. Седмото правило забранява да бъде променян Символът на вярата.

Четвърти вселенски събор в Халкидон (Халкидонски) – 451 г. сл. Хр.

Свикан е от папа Лъв Велики, цариградския патриарх Анатолий и император Маркиан. Повод за това е свиканият през 449 г. в Ефес събор, наречен „разбойнически”, който оправдава монофизитството. Приема тридесет правила, осъжда монофизитството и определя догматично, че човешката и божествената природа на Иисус Христос са неслитно и неразделно съединени. Освен канонични правила, Халкидонският събор подчинява монасите на местния епископ (4-то правило) и заповядва църковното имущество да се управлява от иконом. Важно е двадесет и осмото правило, и до днес непризнато от Рим, което определя съдебната и административната власт на Цариградския епископ (патриарх), на когото се дават еднакви права с Римския епископ (папата).

За двете естества в едното лице на нашия Господ Иисус Христос – Догмат на шестотин и тридесетте свети отци на Четвъртия вселенски събор

„Следвайки светите отци, всички единогласно поучаваме да бъде изповядван единият и същи Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, наистина Бог и наистина човек, – същият от (разумна) душа и тяло, – единосъщен на Отца по божество и единосъщен нам по човечество, – във всичко нам подобен, освен в греха – роден предвечно от Отца по божество, а в последните дни същият – заради нас и нашето спасение – (роден) от Мария Дева Богородица по човечество, – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно познаван (тъй че със съединението никак не се разтуря единството на двете естества, но – нещо повече – запазва се свойството на всяко едно естество и се съединяват в едно лице и една ипостас), – не на две лица разсичан или разделян, но единият и същ Син и Единородени, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос, както в старо време пророците за Него (учеха), както Сам Господ Иисус Христос ни научи и както ни предаде Символът на нашите отци.“

Пети вселенски събор (Втори Цариградски; Събор на трите глави) – 553 г. сл. Хр.

Свикан е от император Юстиниан I. Сто петдесет и шест делегати осъждат три групи писания, свързани с несторианството – на Теодор Мопсуетски, Теодорит Кирски и Ива Едески, както и възгледите на Ориген (185–254 г.) и Евагрий (+399 г.).

Шести вселенски събор в Цариград (Трети цариградски) – 680-681 г. сл. Хр.

Свикан по инициатива на император Константин IV Погонат, насочен срещу монотелитството – разновидност на монофизитството, според което Христос има една воля и едно действие — божественото, а човешката му същност се отхвърля. Поради липсата на постановления относно църковната дисциплина, издадени от Петия и Шестия вселенски събор, се появява нуждата от свикването на нов, т.нар. Пето-шести или „Трулски“ събор – на името на двореца, в който се е състоял през 691 г.

Съборът взима 102 важни решения, осъжда цариградските патриарси Сергий I (610-638) и Пир (638-642) и другите им привърженици. 36-то правило потвърждава равенството между Цариградския патриарх и папата и определя иерархията на източните патриархати. 8-то правило задължава митрополита да свиква ежегодно събор на епископите. Правила 12, 13 и 48 решават въпросите, свързани с брака на духовно лице. 64-то и 70-то забраняват на миряни и жени да поучават в църквата по време на богослужение. 80-то: наказва се християнин, който през три празнични дни не посети богослужение. 53-то: кръстниците са духовно сродени с кумците. 54-то: правила за встъпване в брак на роднини.

За двете воли и действия в нашия Господ Иисус Христос – Догмат на сто и седемдесетте свети отци на Шестия вселенски събор

„Също тъй проповядваме, съгласно учението на светите наши отци, две естествени воли или щения [желания] в Него (сиреч в Иисуса Христа) и две естествени действувания [действия] неразлъчно, неизменно, неразделно, неслитно; двете пък естествени щения не са противни едно на друго, както казваха нечестивите еретици – да не бъде! – но човешкото Му щение следва, не противостои и не противоборствува, а – нещо повече – подчинява се на божественото Му и всемогъщо щение.“

82 правило на Пето-Шестия (Трулския) събор

„В някои репродукции на почитани образи Предтечата е изобразен да сочи агнеца с пръст. Това изображение е било прието като символ на благодатта. То е скрита фигура на онзи истински Агнец, Който е Христос, нашият Господ, Който ни се показва според Закона. Приемайки тези древни фигури и сенки като символи на истината, предадена на Църквата, днес ние предпочитаме самите благодат и истина като изпълнение на този закон. И така, за да разкрием пред очите на всички, поне с помощта на боите, това, което е съвършено, постановяваме, че оттук насетне Христос, нашият Господ, трябва да се представя в Своя човешки облик, а не в облика на древния агнец.“

Седми вселенски събор в Никея (Втори Никейски) – 786/787 г. сл. Хр.

Свикан от императрица Ирина (вдовица на император Лъв Хазар). Възстановява иконопочитанието. Състои се от 367 отци, които създават 22 правила. Установен е празника Тържество на Православието, който Православната Църква празнува и до днес в първия неделен ден от Великия пост. 4-то и 6-то правило осъждат симонията при встъпване в свещенически сан. 10-то правило забранява смесени (женско-мъжки) манастири. Почитанието на светите икони е окончателно възстановено и утвърдено на Поместния събор в Константинопол в 872 г., при императрица Теодора.

За иконопочитанието – Догмат на триста шестдесет и седемте свети отци на Седмия вселенски събор

„Пазим без нововъведения всички с писание или без писание установени за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с проповедта на евангелската история и служи за уверение в истинското, а не въображаемо въплъщение на Бога Слово и за други подобни ползи. Защото, когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват едно чрез друго.
Това е така, ние, ходейки като по царски път и следвайки от Бога внушеното учение на светите наши отци и преданието на Вселенската църква (пък знаем, че тя е на Духа Свети, Който пребъдва в нея), с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честните и свети икони, нарисувани с шарки и направени от дребни камъчета и от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честния и животворящ Кръст, в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одежди, на стени и на дъски, в къщи и по пътища, – както иконите на Господа, Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа, и на непорочната Владичица наша света Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото, колкото по-често те биват гледани изобразени на иконите, толкова повече онези, които ги гледат, биват подтиквани да си спомнят и да обичат първообразите, да ги почитат с целуване и почтително поклонение, – не с истинкото богопоклонение, което, според нашата вяра, подобава само на божественото естество, но почитане като онова, с което се отдава чест на изображението на честния и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини чрез кадене тамян и поставяне свещи, – какъвто благочестив обичай имало и у древните. Защото честта, отдавана на образа, минава върху първообраза, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото на изобразения на нея. Така се потвърждава учението на светите наши отци, сиреч преданието на Вселенската Църква, която открай до край земя е приела Евангелието.“

След Седмия Вселенски събор не е имало събор със същия обхват и догматически авторитет.

Всеправославните събори (понякога наричани „всеправославни конференции“ или „съвещания“) не могат да се считат за вселенски. Те са събирания на представители на всички поместни автокефални православни църкви, които подготвят общи решения и поддържат единството.

Има още два събора, които се считат от някои влиятелни богослови (св. Марк Ефески, подписалите Послание на Източните патриарси от 1848 г. и др.) за Осми и Девети вселенски събори, но не и от други православни християни, които вместо това ги смятат за важни поместни събори. Това са:

Константинополски събор (879-880 г.): възстановява св. Фотий Велики на неговия престол в Константинопол, анатемоса всеки, който промени Никео-Цариградския символ на вярата и така догматически отхвърля Filioque, отхвърля универсалния папски примат и утвърждава съборността като върховен принцип.

Константинополски събор (1351 г.): В актовете на събора са включени и решенията на съборите от 1341 г. и от 1347 г., осъдили Варлаам и Акиндин. Съборът утвърждава исихасткото богословие на св. Григорий Палама. Следвайки древните отци, исихазмът прави разграничение между Божията същност и Божиите енергии. Човек може да се съедини с Бога в Неговите нетварни енергии, не чрез философски ум, а чрез очистено сърце. Това единение е целта на човешкия живот и се нарича обожение [теосис].

Из „Томос на събора от 1351 г.“

„Знаейки, че, според богословите, [енергията] е същностно и природно движение на Бога, казваме че тя прошества и извира от божествената същност като от вечен извор и не виждаме нищо да става без нея. [Енергията] пребивава винаги неразделна от нея, извечно съществува заедно с божествената същност и е неразделно съединена, понеже не може никога да бъде разделена от нея нито с век, нито с времево или пространствено отстояние, но безвременно и предвечно прошества от нея и непрекъснато съществува заедно с нея.
Също като отците, възвестяваме и знаем как да възславим тяхното боголепно разделение и различие, без поради това да ги довеждаме до пълен разрив и разделение, без да мислим различието като нещо външно и като природно отпадане, или да ги отделяме като отстоящи едно от друго.
Така, след като беше удостоверено, че, според всички богослови, енергията е от същността, ясно се видя, че те са едно и друго, и са две, както и че поради това се различават едно от друго като „това, от което” и „това, което е от нещо”, т. е. като причина и следствие, както учи в богословието си този велик в божествените неща [св. Атанасий]“

По материали от Интернет