Участието на християните в Христовия Кръст

Автор: архим. Георгиос Капсанис;
Из „Христовият кръст и неговото значение в нашия живот“

(Продължение от „Христовият кръст“)

След укоряването на Петър [… мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко (Мат. 16:23)], Господ и от Своите ученици изисква да живеят кръстоносно: Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат. 16:24). На Зеведеевите синове и тяхната майка, които искали първенство, Той отговорил: Не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? От тези думи на Господа следва, че Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21).

Кръстът не е само „форма” или „символ” или „знак” на Христос, но и начин на живот, или по-точно, единственият възможен начин на живот на християните. Както истинският Христос е немислим без Кръста, така и истинският християнин е немислим без Кръста, тоест без участието в Христовия кръст, както ни казва и Сам Спасителят: Който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (Лук. 14:27).

Но какво значи да следваш Христос и да носиш кръст, тоест да живееш кръстоносно?

Да разпънеш стария човек (тоест страстите), плътта със страстите и похотите (Гал. 5:24)

Да отхвърляш стария човек и се бориш да изкорениш от себе си греховните и егоистични страсти, своя егоцентризъм и самолюбие. А формите на самолюбие са: маловерие и неверие, равнодушие към ближния, и, което е още по-лошо, използване на ближния; плътски удоволствия и превръщане на тялото в бог, алчност и сребролюбие, злопаметство и оклеветяване, и всяко друго дело, с което нараняваме и наскърбяваме нашите ближни, сластолюбие и суета. Според светите отци самолюбивият човек не може да бъде нито боголюбив, нито човеколюбив. Той може да изглежда такъв, но в действителност да обича само себе си. Ако не разпънем своето самолюбие на Христовия кръст, не можем да бъдем Негови истински ученици, защото не можем да придобием Неговата истинска любов. Затова Неговият ученик св. ап. Павел казва: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6:14).

Според св. Исаак Сириец светът представлява нашето страстно отношение към творението, тоест нашите страсти. Това значи, че светът е разпнат за мен и аз съм разпнат за себе си и за света, което ще рече, че избягвам не само греха, но и греховните желания и помисли.

Можем да постигнем това умъртвяване, защото в светите Тайнства сме умрели с Кръста и сме възкръснали в Кръста заедно с Христос. Които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме, за да можем да ходим в обновен живот (Рим. 6:3-4).

В замрелия живот чрез Кръщението ни се дава нов живот в Христос. Християнският живот след кръщението е борба за това възможността да стане реалност. Обновеният и дарен ни нов живот в Христос трябва да победи и преобрази всяка частица от мъртвия и стар човек. Тази борба е кръст.

Тълкувайки тази тайна, св. Григорий Палама ни говори за нашето бягство от света (първата тайна на кръста). След това, когато светът чрез лошите помисли се опитва да ни отдалечи от Бога, е необходимо да отстраним света от себе си (втората тайна на кръста). Първата тайна съответства на деянието, а втората – на съзерцанието.

Тук св. Григорий напомня, че без съзерцание не можем да очистим своя вътрешен човек от лоши и страстни помисли: „Когато чрез деятелните добродетели стигнем до съзерцанието и подобрим и очистим нашия вътрешен човек, и потърсим в него скритото божествено съкровище, и тук намерим Царството Божие, тогава се разпъваме за света и страстите. Защото чрез това изпитване в сърцето се ражда една топлина, която убива лукавите и нечисти помисли като мухи, доставя на душата духовен мир и утеха, а тялото освещава.

Св. Исаак Сириец казва: „Действието на Кръста е двояко…” Едното действие е в търпенето на телесни скърби и се нарича деяние, а второто се състои в финото действие на ума, в размисъл за Бога и непрестанна молитва и се нарича съзерцание.

Според св. Григорий кръстът е действал и в Стария Завет. Съществувал е знакът на Кръста, тоест много дела и чудеса, извършени чрез кръстния знак, например кръстообразното пресичане на Червено море от Моисей. В Стария Завет се посочват около двадесет предобраза на Кръста. Също така е имало праведни мъже, които са били предобрази на разпнатия Христос, като например Исаак, който в своето послушание към баща си е бил предобраз на Христовото послушание към Отца дори до смърт. След това Йосиф, който бил несправедливо прогонен и претърпял много изпитания. Накрая, у всички старозаветни праведници действала тайната на Кръста като деяние и съзерцание, и с тази сила те побеждавали греха и ставали Божии приятели. Кръстът действал и у Авраам, когато той умъртвил в себе си любовта към отечеството и по Божия заповед се отправил към непозната земя. Кръстът действал и у Моисей, когато отхвърлил почестите на фараоновия двор и избрал страданието за своя народ. Кръстът отново действал, когато Бог призовал Моисей на Синай, изисквайки преди това да събуе обущата от нозете си, тоест да умъртви плътското мъдруване със силата на боговидението. И св. Григорий завършва: „Няма да ми стигне времето да разказвам за Иисус Навин, за съдиите и пророците, за цар Давид и останалите, който са действали със силата на Кръста; спирали са реките и слънцето, побеждавали са на война, затваряли са и са отваряли небето, карали са облаците да дават дъжд…”. Така и преди Христовата кръстна жертва, Кръстът е би този, който спасява. „Ако силата на Христовия Кръст е действала у всички старозаветни праведници, тя е действала и у Пресвета Богородица, която от самото начало е успяла „да отхвърли от себе си всичко онова, което не е угодно на Бога”. Никога не е приемала и нечисти помисли, а в младостта си е направила онова, което Авраам направил в старостта си: напуснала е своя дом и роднини и встъпила в Светая Светих, където съединила ума си с Бога и останала да пребивава в непрестанно съзерцание на Бога. Разбира се, Кръстът в живота на Богородица като деяние и съзерцание не е бил същият, както у старозаветните праведници, които били причастни на греха. За тях кръстът бил борба за превъзмогване на греха, докато у Пречистата Богородица той бил издигане от сила в сила, от слава в слава, от съзерцание към съзерцание. „От момента, в който се е родила”, казва св. Николай Кавасила, „тя устройвала жилище за Онзи, Който може да спаси човека, трудела се безупречно да устрои това Божие жилище, тоест самата себе си, за да бъде достойна да Го приеме. За тази кръстна борба и съзерцание, тоест виждане на Бога, което Богородица имала в Светая Светих, ни говорят в своите беседи на Въведение на Пресвета Богородица св. Григорий Палама и св. Никодим Светогорец.

Да понасяш изпратените ти житейски изпитания търпеливо и без ропот

Тежките и продължителни болести, смъртта на скъпи за нас хора, както и собствената ни смърт, неправдата, неблагодарността и пренебрегването, гоненията, които понякога търпим, бедността и други изпитания, са случаи, които, ако правилно ги използваме, ни разпъват за света и приближават към Христос. А ако се озлобим, ще бъдем духовно увредени. Ако ги приемем пасивно, стоически, защото не можем иначе, отново нищо не сме направили. Но ако ги приемем като Божие посещение за нас и като повод за духовно усъвършенстване, тогава ще имаме голяма полза. Доброволното приемане на кръстното страдание като дар на божествената любов за нашето духовно усъвършенстване ни издига на висотата на светите мъченици.

Един светогорски подвижник отбелязва: „Едно славословие: „Слава на Тебе, Боже” по време на болест има по-голяма стойност от хиляди „Господи Иисусе Христе…”, когато сме здрави”.

Съ-разпънат с Христос, апостол Павел ни уверява: Ако търпим, с Него ще и царуваме (2 Тим. 2:12). Това разбиране са показали на дело всички светии, начело с блажения и многострадален Йов, който по тази причина се смята за предобраз на Христос. Йов бил праведен, а не безбожен и грешен, но въпреки това Бог допуснал той да претърпи непоносими болки, докато други, безбожни хора, напредвали. Известният православен богослов отец Думитру Станилое, говорейки на тази тема, поучава: „Бог има право да дава и да отнема даровете. И човек не би трябвало да пристъпва към Бога, за да му даде Бог някои дарове. Това би означавало да поставя даровете над техния Подател. Отношенията между Бога и човека в този случай биха се основавали на принципа на договора и човекът би могъл да каже: „Ще Ти бъда предан дотолкова, доколкото Ти ми даваш”. Такова разбиране на човека би зависело от интереса, тоест човекът само използва даровете, които Бог дава. Тогава той всъщност би обичал само себе си. С това даровете, като знаци на Божията любов и като начини човек да влезе в лични отношения с Бога, биха изгубили своя смисъл. Даровете имат смисъл само тогава, когато влезем в истински, лични отношения с Бога, отношения, които са над всичко тленно. Единствено такава връзка не е обременена от идолите на материалното. Всички наши идеи за Божиите неща и дарове изчезват в светлината на такива отношения. Така, очистени, ние принасяме себе си на Бога и се издигаме до диалога на любовта с Него. Тогава чувстваме, че Бог е много по-велик от всички Свои дарове и всичко сътворено. Чрез тези отношения се издигаме на едно по-високо ниво на съществуване и отново получаваме всичко, което сме изгубили. Християнинът, който има в себе си Божията любов към всеки – онази любов, която създава нетленната и неизчерпаема реалност – чувства, че притежава най-голямата от всички радости. По-голяма от радостта, която всички неща на този свят могат да му предложат, по-голяма и от самото му съществуване. Това е факт, който добродетелните хора откриват в своето страдание. Този кръст се дава на човека, за да успее да открие Бога на едно друго ниво на съществуване, в една апофатична дълбочина. Но и за да покаже на другите, че съществуват и такива, които могат да останат съединени с Бога и тогава, когато изгубят всичко, което имат, дори и тогава, когато, както изглежда, Сам Бог им отнема всичко. По един особен начин в Христовото страдание е участвала и Богородица. „Богородица е участвала и състрадавала с това, че е допринесла за възвишеното самопонизяване (кеносиса) на Бог Слово” (св. Григорий Палама). Още със зачеването на Словото от Дух Свети в нейната утроба започнали и нейните изпитания. Йосиф, не можейки да си обясни нейното непостижимо зачатие и бременност, поиска тайно да я напусне (Мат. 1:19). Това трябва да е било голяма болка за простодушната девица Мария. Изпитания и трудности имала и тогава, когато търсела къде да роди, защото рядко се случва жена, готова да роди, да не може да намери място. Изпитание било и убиването на младенците от Ирод. Изпитание било и бягството в Египет. Без покрив над главата във Витлеем, бежанка в Египет. Изпитание и агония при поклонението в Йерусалим, когато за три дни изгубила своя дванадесетгодишен Син. Всяка болка на Иисус по време на Неговото тригодишно служение била изпитание и за нея.

Да поемеш доброволни трудове и да проявяваш себеотрицание заради любовта към Бога

Сам Господ ни учи, че евангелският път е тесен и труден, и че Царството Божие придобиват онези, които насилват себе си. Без труд и работа над себе си старият човек няма да отстъпи, страстите няма да бъдат изкоренени.

Чрез пост, молитва, бдение, поклони и цялостна православна аскеза се премахват страстите и християнинът от плътски става духовен. Подвизава се в това да изкорени страстното отношение към хората и материалните блага. Да се бори не като животно, а като Божи образ. Да не се ползва от света потребителски, а евхаристийно. Известно е светоотеческото изречение: „Дай кръв и приеми дух”. Постът през Великата Четиридесетница е много усилен, но без това усилие – съразпъване с Христос – не можем да усетим истински радостта от Възкресението. В нашата Църква всичко е възкресно, защото е кръстоносно. Нашата Църква е Църква на Кръста и Възкресението. Без Кръст няма Възкресение. А Кръстът не съществува като кръст, ако не е съпътстван от Възкресение. Затова ние, православните християни, празнуваме възкресно и Велики петък, докато на Запад празнуват и Възкресение под знака на кръста. „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение славим”.

Св. Йоан Златоуст започва своята „Беседа за Кръста” със следните думи: „Днес за нас е празник и тържество, защото нашият Господ е прикован на Кръста… Кръстът е основа на нашето спасение, Кръстът е предпоставка за безброй блага”. В труда и усилието на подвига и кръстоносния живот е скрита най-тайнствената и най-истинска радост и покой, както и Сам Господ е известил: Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Сълзите на покаяние и подвиг според светите отци са радостна тъга.

Аскетичен е бил и животът на нашата Богородица, особено, както казахме, в Светая Светих. Но и след Възнесението на нейния Син на небето тя, както казва св. Григорий Палама, живяла такъв живот, който може да се определи като най-строга аскеза. От Спасителя и Богородица са се учили на кръстоносна аскеза и светите апостоли, които предали това учение на Църквата.

Нашият (сръбският) народ научил и сътворил от Църквата свой кръстовъзкресен етос. Този етос му помогнал да издържи 400-годишното турско робство. Допринесъл за това този слаб народ да придобие смелост и да вдигне въстание през 1821 г. Простите и неграмотни, но умъдрени от Бога майки учели своите деца на вяра, молитва, пост, покаяние. Възпитавали истински свободни хора, които да станат водачи в борбата за национална свобода. Да размислим днес какво възпитание предлагаме на своите деца и доколко им помагаме да побеждават своя егоцентризъм и да станат истински свободни хора? Днес се рекламират и пропагандират други форми на аскеза, неправославни и нехристиянски. Православната аскеза обаче няма нищо общо с аскетичните методи на различни източни духовни учения като йога, където аскезата има антропоцентричен характер и е само една гимнастика на волята, а не съразпъване с Христос. В Православната църква аскезата никога не е самоцел, достигаща своя връх в самооправданието. Но тя винаги е средство за придобиване на благодатта на Дух Свети и на истинска любов към Бога и човека. За православните приемането на Кръста е израз на послушание и любов към Бога. Това е ответен дар на Бога, Който се е жертвал за нас. Страданията за Христос могат да се принесат на Бога и за самата Църква, какъвто е случаят с апостол Павел: Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата (Кол. 1:24). В страданията на много мъченици (св. Харалампий, св. Модест, св. Анастасия Римлянка) виждаме, че те принасят на Бога своята болка и смърт за всички онези страдалци, които ще ги призовават в своите молитви. Това е пример за съвършена любов, защото страданията тук биват не само за лично спасение, но и за спасението на другите.

Следва … „Кръстът и съвременният свят“

Превод: Татяна Филева

Източник: https://www.pravoslavie.bg/; архим. Георгиос Капсанис, „Христовият кръст и неговото значение в нашия живот“