Популярни битови суеверия, Част втора
Автори: йеромонах Висарион (Зографски) и йеромонах Йоан (Филипов),
Из „Суеверия сред днешните християни“
Към Популярни битови суеверия, Част първа
Съвременният етнофилолог Елена Левкиевска[1], изследвайки общия произход на повечето битови суеверия, казва, че света на символите би могъл да се опише чрез множества двойки противоположности: бял – черен, десен – ляв, мъжки – женски, горен – долен, пълен – празен и т.н. На първите от тези елементи се придава положително значение, а на вторите – отрицателно. Оттук за суеверния човек следва, че ако на някой празник (или друго събитие) първият дошъл гост е мъж, това е добър знак; а ако излизайки от дома си срещне жена, при това с празно ведро – това е два пъти лош знак. Така може да се стигне до произхода на много суеверия[2].
Конкретен произход на някои по-известни „битови” суеверия. Протойерей Гавриил Макаров от руския православен храм „Св. Троица” във Ванкувър (Канада) прави интересен опит да разгледа накратко произхода на следните суеверия:
Чукане на дърво. Когато казваме, че не ни върви (или обратно, че много ни върви), предлагат ни „да чукнем на дърво”. Това суеверие произхожда от древното келтско вярване в духовете на дърветата. Смятало се, че дърветата били жилища на духовете. Затова, когато разговорът тръгвал за това, дали на човек му върви (в живота, работата и т.н.), се смятало за важно да се чукне на дърво, за да се получи защитата на тези духове. В противен случай те можели да се обидят и да пратят беда. Чукането на дърво е било директна форма на поклонение на тези лъжливи богове.
Черните котки. В средните векове черните котки се смятали за верни спътници на магьосниците. Освен това се считало, че магьосници и демони са можели да приемат вида на различни животни. Точно по тази причина и черните врани също били недолюбвани. Никой не искал да пресече пътя на магьосник или демон. Затова, ако черна котка минела път, било по-безопасно просто да се обърнеш и да тръгнеш по друг път.
Хвърлянето на монети във фонтан и намислянето на желание. Колкото и романтично да изглежда това в наши дни, обичаят да се хвърлят монети във фонтан тръгва от времената, когато повечето хора вярвали, че елементите на природата – вода, земя, въздух и огън, са населени с духове и богове. Водата винаги е имала огромно значение в човешкия живот и много от хората вярвали, че във всеки кладенец и воден източник живее духче-богче, което защитава своите владения. Ако духът бил недоволен за нещо, то той можел да накаже цялото село. Сред езичниците се срещали дори случаи на човешки жертвоприношения на подобни „богове”. След разпространението на християнството и развитието на културата, тази практика се прекратила. Вместо това във фонтаните започнали да хвърлят монети. В своята първоначална форма молитвата (т.е. формулирането на желание), която хората произнасяли, била обърната към демоните. От християнска гледна точка тези две страни на гореспоменатия обичай (т.е. жертвата-монета и езическата молитва към демона), изглеждат ужасяващи.
Отваряне на чадър в помещение. Тук отново като че ли отсъства елементарен здрав смисъл. Но това суеверие е основано на идеята, че чадърът защитава от бурите на живота. Следователно ако отвориш чадър в помещение, то „домашните духове” ще си помислят, че тяхната защита се смята за недостатъчна. Те ще се обидят, ще си отидат или пък сами ще докарат беда. Колко ли е трудно без защитата на „духовете”…
Хвърляне на сол през рамото. Когато се случи нещо лошо, някои хора хвърлят сол през рамо или посипват с нея предмета на нещастието. От древни времена е забелязано, че солта не се разлага и не гние дори след дълго съхраняване. Затова започнали да я смятат за неразвалящо се вещество. Оттук хората са правили и извода, че дори сатаната (т.е. началника на всеобщото тление) ще започне да избягва солта. Тъй като бедите и нещастията винаги са се смятали за интриги на сатаната и неговите служители, то посипването със сол (или хвърлянето на сол) е трябвало да предотврати възможните по-нататъшни неприятности.
Преминаване под стълба. Повечето хора смятат това суеверие за обикновена предпазливост в случай, че стълбата падне при преминаване под нея. Но началото е било съвсем друго. От най-дълбока древност триъгълникът е бил считан за символ на живота. Следователно преминаването през всякаква триъгълна фигура (като например стълба, опряна на стената) е било равнозначно на опасна игра със съдбата.
Използване на „сенки” в козметиката. Повечето жени биха били шокирани да научат, че първоначалната функция на козметичните сенки няма нищо общо с гримирането. От древност в много култури съществува понятие за „лош поглед” (или уроки), и се смята, че някои хора обладават способност да урочасват дори против своята воля. Урочасването е свързано обикновено със завистта и се предава чрез поглед, докосване, или устно изразяване на завист, а понякога дори чрез извънредна, но неискрена похвала. Смята се, че всеки човек би могъл да бъде урочасан, но в по-голяма степен жените (особено бременните) и децата. Ето защо жени и деца започнали да използват сенки (което и днес може да се види в някои страни) като средство против уроки. Амулетите и талисманите с изображение на блестящо око също имат предназначението да отклонят погледа на урочасващия „злодей” от неговия визуален контакт с очите на жертвата.
Възпитателното правило, че соченето с пръст е лош маниер на поведение, също води началото си от суеверие. Първоначално това правило е нямало никакво отношение към маниерите на поведение. То е възникнало в тези времена, когато хората са вярвали, че енергията на човека се концентрира в неговия показалец. Когато показват някого с пръст, то енергията се отправя към посочения човек, подобно на лазер. Тъй като се е смятало, че всеки човек обладава лоша или добра енергия, то съответно посочването с пръст можело да окаже лошо или добро въздействие върху онзи, срещу когото е насочен пръста (или продължението на пръста, например някаква кост, или „вълшебната пръчица” при фокусниците и магьосниците).
Заешко краче за късмет. Това е едно от най-древните суеверия; предполага се, че е съществувало и в VІ век преди Рождество Христово. Тъй като дивите и питомните зайци са известни с бързото си размножаване, те станали символ на плодородието. Смятало се е, че носенето на заешко краче и честото потриване с него носи успех, добър урожай, много деца и процъфтяване. Но защо успех? Защото дивите зайци се раждат с отворени очи, което въобще се случва рядко. Смятало се е, че заради очите им, отворени по рождение, зайците имат особена сила срещу уроки и съответно за човека би било полезно да имат някаква връзка с тях. Очевидно, най-простият изход от ситуацията би бил винаги да си имаш жив заек до себе си. Но тъй като да носиш заек в джоба не е много практично, заменили това с краче или опашчица.
Първи април – ден на лъжата. Съществуват различни теории за това, как е възникнал обичаят да се надсмееш над някого (или пък да го излъжеш, да го направиш на глупак) на първи април. Но тези теории в голямата си част са объркани и неопределени.
Например съществува предание, че на първи април Ной пуснал от ковчега гълъб, докато водата още не била отстъпила, и по такъв начин му дал безсмислена задача. Друга история твърди, че именно на този ден Христос бил изпратен от Пилат на Ирод и обратно. Старинния израз „да пратиш от Пилат на Ирод” (който означава безсмислена задача) е бил посочван като доказателство за тази теория.
Но най-интересното обяснение относно първи април е свързано с един руски Миней от 1869 г. В тази книга историческият ден на Христовото Възкресение е посочен като 1 април 33 година. Както знаем от Свещеното Писание, войниците, които охранявали Гроба Господен, отишли при юдейския първосвещеник и му казали за Христовото Възкресение. Фарисейските началници обаче подкупили войниците и ги убедили да лъжесвидетелстват, че Тялото Христово е било откраднато от Неговите ученици, докато стражата спяла (Мат. 28:11-13). И за да се надсмеят над християните (както и да хвърлят сянка върху тяхната вяра във Възкресението), в първите векове езичници и юдеи ги дразнели публично, наричайки ги априлски глупаци.[3] Докато истинските измамници (и измамени), всъщност, били юдеите…
Откъде произхожда суеверието, че ако човек срещне свещеник на улицата, трябва да го пипне „за късмет”. На пръв поглед може да си помислим, че подобно нещо е описано в евангелския разказ за кръвоточивата жена, която получила изцеление от Спасителя, когато се докоснала до края на одеждите Му: „И ето, една жена, която бе страдала от кръвотечение дванайсет години, приближи се изотзад и се допря до края на дрехата Му, защото си думаше: ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея. А Иисус, като се обърна и я видя, рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси? От тоя час жената оздравя.” (Мат. 9:20-22).
Тук обаче трябва да обърнем особено внимание върху думите на Спасителя „твоята вяра те спаси”. Каква точно е била вярата на кръвоточивата жена? Както добре се вижда от евангелското описание, тази жена несъмнено е вярвала, че Иисус Христос не е обикновен човек, че от Него излиза Божествена сила, която може да я изцели. Което впоследствие и станало.
А с каква вяра пристъпва съвременният човек, който иска да пипне „попа”, за да му „върви”? Очевидно това не е истинска християнска вяра, а обикновена суеверна нагласа, която единствено търси и си самопожелава „късмет” в лекомисления живот. Такъв човек очаква всички житейски, битови и нравствени проблеми да се решат с едно „натискане на копчето”.
И без да твърдим, че този съвременен български обичай е в директна връзка с древното езическо поклонение на Луперкус (римски бог на плодородието, който е бил изобразяван полугол и облечен в козя кожа), може би все пак си струва да видим някои прилики между тези две суеверни заблуди. Като част от пречистващия ритуал, жреците на Луперкус принасяли в негова жертва кози. След това пиели вино и започвали да тичат из улиците на Рим, държейки козя кожа над главите си, като докосвали всеки, който срещнели. Много млади жени идвали по този случай, тъй като вярвали, че след като бъдат докоснати от жреците, ще имат многодетно семейство и безпроблемно раждане. Тук виждаме отново същият суеверен механизъм на „натискане на копчето” (за което споменахме по-горе), станал толкова притегателен и за съвременния човек, който все по-рядко желае да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да последва Христа (виж Мат. 16:24).
Много от нас като деца са казвали странните думи „предавам ти поп!”, при вида на свещеник, и после са сключвали пръсти: „заключ против уроки”. Всъщност тези думи и действия са един подигравателен отзвук (по детски наивен) от комунистическия период, когато истинските свещеници биваха жестоко презирани, подигравани, преследвани и предавани на безбожната власт. „Предавам ти поп!”. Бог да прости нашето детско незнание.
Нека помним, че когато видим християнски свещеник, трябва да изпросим неговото благословение и съвети за благочестив живот, а не лекомислено да го докосваме за „късмет”, като че ли е някакъв бездушен предмет или езически жрец на сляпата съдба.
Бележки:
[1] Елена Левкиевска е кандидат на филологическите науки, ст. научен сътрудник в Института по славянознание (РАН). Автор на книгите „Мифы славянского народа” и „Славянский оберег: семантика и структура”.
[2] Левкиевска, Е. „Нескучный сад”; виж http://www.nsad.ru/index.php?issue=41§ion=16&article=651.
[3] Протойерей Гавриил Макаров; виж http://www.sueveria.vlez.bg/ ?showpage=59502.
Източник: „Суеверия сред днешните християни“ – йером. Висарион (Зографски), йером. Йоан (Филипов)
(Към други откъси от книгата – страница „Суеверие„)
