Страхът и немощта като място на среща с Бога, Част първа

Автор: протопрезвитер Харалампос Пападопулос

Приеми онова, което не може да се промени. Това не е поредната фраза на някой мотивационен лектор, въпреки че днес подобни изрази често се използват именно по този начин. Думите „приеми онова, което не се променя“ принадлежат на стареца Емилиан – един от големите съвременни православни духовници и богослови на исихастката традиция.

Подзаглавието, което бих поставил към тази мисъл, е: „Страхът и немощта като място на среща с Бога според стареца Емилиан Симонопетрит.“

Обикновено ние, а и духът на съвременния свят, мислим по следния начин: за да се срещна с Бога, трябва да бъда спокоен; трябва да имам силна и непоколебима вяра; да съм в добро общо състояние; да мога да се моля, да постя, да пазя чистота на ума, сърцето и мислите си; да имам вътрешна хармония и духовна пълнота.

Но отците на Църквата не говорят така. Те казват, че именно нашият страх, нашата скръб, а понякога и нашите вътрешни тъмнини са мястото, в което можем да се срещнем с Христос. Това не е непременно състояние, от което трябва на всяка цена да избягаме.

Често попадаме в един особен капан – започваме да изпитваме тревога заради самата тревога. Страхуваме се, защото сме уплашени. Натъжаваме се, защото сме тъжни. Не стига, че преминаваме през труден период, а добавяме още една болка върху вече съществуващата. Започваме да се страхуваме от собствения си страх. Това е трагично, защото към първоначалното страдание прибавяме още едно. Вкопчваме се в желанието незабавно да прогоним тревогата, слабостта, раната, падението или каквото и да е друго изпитание. Искаме това да стане веднага – още тази вечер, още сега. Старецът Емилиан обаче казва: „Не. Не е необходимо да го прогонваш. Не е нужно да живееш с натрапчивото желание това да изчезне. Не е нужно да изгонваш болката от живота си. Не е нужно да страдаш заради самото страдание. По-важното е да откриеш как онова, което ти се случва, може да се превърне в пространство на среща с Христос”.

Това е същественото според стареца Емилиан: не да изтласкаш трудността от живота си, а да я преобразиш в място на общение с Бога. Той е дълбоко убеден, както и всички свети отци, че в този живот няма как да избегнем скръбта. Псалмопевецът нарича земния живот „долина на плача“ – долина на сълзите. Никой не може да бъде освободен от преминаването през тази долина. Въпросът не е дали ще минеш през нея, а с кого ще я преминеш. Не можеш да избягаш от нея. Не можеш да я отречеш. Не можеш да я заобиколиш. Ако днес се скриеш от нея, утре тя пак ще те чака по пътя.

Затова истинският въпрос е: с кого ще извървиш тази долина на плача? С кого ще преминеш през мрака, тежестта и гъстотата на скръбта и изпитанието?

Старецът започва именно оттук. Той казва, че за да може човек да преодолее страха от смъртта и всичко, което този страх поражда в живота ни, трябва да разбере нещо много важно. Защото страхът от смъртта не е обикновен проблем. Съзнателно или несъзнателно, екзистенциалната тревога от смъртта пронизва цялото ни съществуване. Тя живее в нас, дори когато не я осъзнаваме.

Психотерапевтът Ървин Ялом казва, че в дълбините на почти всички психологически проблеми стои именно страхът от смъртта. В самото ядро на човешката тревожност се крие този страх.
Според християнското разбиране това е наследството на Адамовото падение. То е последица от прекъсването на общението с Бога. Когато човек губи връзката си с Бога, настъпва духовната смърт, а след нея идва и биологичната смърт.

Затова в нас съществува дълбоко безпокойство. Независимо дали го осъзнаваме или не, независимо дали го прикриваме зад различни маски и роли, то е там.

И тук старецът Емилиан казва нещо изненадващо. Бог не идва просто да отнеме този страх. Не премахва магически тревогата, изпитанието или човешката слабост. Какво прави тогава?

„За да достигнем до мястото, където страхът от смъртта губи властта си над нас – казва той – Бог най-напред ни смирява.“

Той допуска да преживеем всички човешки слабости. Допуска дори нашите падения и грехове. Позволява да се сблъскаме със собствената си крехкост, безсилие и ограничения. Защо? Защо Бог допуска да се смирим, да се огънем, да се напукаме отвътре, да страдаме, да плачем, да се приведем под тежестта на болката?

Старецът отговаря: защото именно чрез тези преживявания човек започва да познава истината за себе си. Понякога дори собственото ни падение не стои извън Божия промисъл. Това може да звучи съблазнително или трудно за приемане, но в по-широкия духовен план Бог може да използва дори нашите провали, за да ни доведе до смирение, до познание за самите нас и до по-дълбока среща с Него.

Защото Бог допуска всичко това единствено за да почувстваме и да осъзнаем, че сами по себе си сме нищо. За да разберем собствената си тварност. Бог какво иска? Иска да ни направи истински човеци. Иска да ни напомни, че сме хора – уязвими, раними, наранени. Че не сме богове. Той иска да ни го напомни, защото ние непрекъснато го забравяме.

Още в Едемската градина човекът забрави, че не е Бог, и поиска да стане равен на Бога по начин, който не бил благословен. Това не бил пътят, който Господ му посочил. Човекът пожелал сам да се обожестви. А Бог никога не е показвал такъв път. Той казва: „Можеш да станеш бог по благодат“ – но чрез общение, любов и жива връзка с Мен. Човекът обаче иска да постигне това сам, със собствени сили.

Затова Бог ни напомня: „Братко мой, сестро моя, приятелю мой – ти не си Бог. Не си всемогъщ. Ти си уязвим. Носиш рани. Крехък си. Не забравяй това.“ Той ни напомня, че без Него не можем дори малкия си пръст да помръднем. Напомня ни за нашата дълбока немощ. И тук не става дума за психологическа слабост. Не бива да психологизираме думите на светите отци. Те не казват: „Ти си слаб, защото си безхарактерен или жалък човек.“ Не. Това е психологизъм.

Отците говорят за екзистенциална, онтологична слабост. За това, че си творение, а не Творец. Че си създаден, а не вечен. Че си тленен, а не абсолютен. Това не е психология. Това е онтология – истината за самото ни битие.

След това старецът продължава с нещо много важно. Четейки свети Исаак Сириец, авва Доротей, авва Пимен, стареца Емилиан, свети Порфирий, Пападиамантис или Достоевски, човек започва да разбира свободата на православния дух.. Започва да усеща, че Православието носи в себе си светлина и свобода. Свобода, която често изглежда парадоксална. То разрушава всички очевидности, всички клишета, всички стереотипи. Чуйте само каква свобода има в думите на стареца Емилиан. Той казва: „Бог не се нуждае от нашата праведност.“

…Нито от нашите добродетели, впрочем. А ние понякога се измъчваме и борим именно за тях, сякаш от тях зависи всичко. Но Бог не се нуждае нито от способностите ни, нито от талантите ни, нито от постиженията ни. Дори от нашата святост не се нуждае. Не се нуждае и от мисионерската ни дейност. От какво тогава има нужда? Само от нашето смирение. От това да Му кажем: „Ето ме, Господи. Твой слуга съм. Стоя пред Теб с отворено сърце.“ Нямам какво да Ти покажа. Какви добродетели да изтъкна? Дори добродетелите ми са привидни и повърхностни. Ако ги остържеш леко, под тях често ще намериш нарцисизъм и корист. Моето милосърдие? В него има и доза суета. Моята любов? В нея понякога се крие желание да контролирам другия. Моята молитва? И в нея често се промъква лична изгода. Всички добродетели, които действително можем да притежаваме, сами по себе си са нищо пред Бога.

Затова Христос казва в Евангелието: „Когато изпълните всичко заповядано, кажете: Ние сме непотребни слуги.“ С други думи – не сме извършили нещо велико, за което да претендираме за награда. Оттук трябва да разберем нещо много важно: Христос ни обича, не защото сме постигнали нещо. Светът обича хората заради успехите им, заради това, което представляват, което притежават или което са постигнали. Но Бог не обича човека по тази причина. Св. ап. Павел е пределно ясен в Посланието към Римляни. Христос ни спаси, не защото сме били добри, праведни, способни или добродетелни. Той ни спаси именно когато бяхме немощни. Спаси ни не защото можехме да изпълним закона, а защото не можехме.

Сякаш Бог казва: „Оставете. Не можете сами. Аз ще направя това, което вие не можете.“ „Не можете да дойдете на небето? Тогава Аз ще сляза на земята.“ „Не можете да достигнете до Мен? Тогава Аз ще дойда при вас.“ „Не можете да се спасите сами? Тогава Аз ще извърша спасението.“ Затова спасението е преди всичко дело на Христос. То не е човешко постижение, а Божи дар. От нас се иска само да приемем Христос като Спасител и Господ на живота си и да Му отговорим с благодарност и прослава. Да станем същества, които живеят в евхаристийна благодарност за дара на спасението.

Спасението не е подвиг, с който да се хвалим. То е дарът на Христос. Ето защо Христос ни среща именно тогава, когато престанем да се преструваме, че сме нещо особено. Той ни среща в смирението. Среща ни в трудността. Среща ни там, където сме оголени от всички маски и опори, на които сме разчитали.

След това старецът преминава към следващата тема. Той казва: „Има хора, които си представят християните така, сякаш те не са обикновени хора.“ Често си представяме свещеника, вярващия или светеца като същество от друг свят. Казваме: „Да, но свети Паисий не беше като мен.“ „Да, но свети Порфирий беше различен.“ „Да, но онези светци са били особени хора.“

Ние си въобразяваме, че светците и духовните хора са били създадени от друга материя, че са родени в други времена, в други семейства, при други условия. Това е заблуда. Това е фантазия.

И старецът Емилиан казва: „Мнозина си представят християните така, сякаш те не са хора.“ Затова и очакват от тях да нямат грехове. Трудно приемаме, че човекът, който ходи на църква, също носи слабости. Трудно приемаме, че добрият свещеник също има свои страсти, уязвими места, недостатъци. Не можем да се примирим с тази мисъл. Затова си въобразяваме, че истинските християни трябва да бъдат безгрешни, без слабости, без падения; че трябва да са съвършени във всяко отношение. Но знаете ли какво показва това? Колкото повече вина и непримиримост носим към самите себе си, толкова повече изискваме съвършенство от другите. Колкото по-трудно ми е да се изправя пред собствената си тъмнина, толкова по-силно искам някой друг да бъде безупречен. Имам нужда да вярвам, че съществува поне един съвършен човек. Така ставам прекалено взискателен към своя съпруг или съпруга, към приятелите си, към духовниците, към хората около мен – въпреки че самият аз съм пълен със слабости, грешки и несъвършенства.

Старецът продължава: “Когато един монах или свещеник извърши грях, това веднага става обществена новина. Всички започват да говорят за него”. Разбира се, това понякога се дължи на злонамереността на хората и на предубеждението им към Църквата. Някои носят в себе си неприязън и при първия повод преувеличават, разпространяват и осъждат. Но според стареца това не е главната причина. Основната причина е невежеството. Защо? Защото тези хора никога не са водили истинска духовна борба. Когато не знаеш какво е духовен подвиг, не знаеш, че той не е само светлина. Не знаеш колко тъмнина съдържа. Не знаеш колко сълзи, колко падения, колко вътрешни битки има по този път. Тогава си въобразяваш, че духовният живот е непрекъсната поредица от радости, благословения, дарове и духовни преживявания. Но ти не си го живял. Не знаеш какво представлява. Не знаеш колко самота има в кръста. Не знаеш колко сълзи струва този път. Не знаеш какво означава да дадеш кръвта си, за да получиш дори една капка от Божия Дух. Щом не си преживял това, лесно осъждаш. Реалността разрушава твоята идеализирана представа и ти реагираш с укор.

Затова старецът казва: „Тези хора никога не са се борили истински. Никога не са познали какво означава духовна битка. И затова никога не са познали Божията милост.“ Не познават милостта и затова са толкова строги. Не са вкусили благодатта и затова трудно проявяват състрадание. И наистина има хора в Църквата, които външно са безупречни. Постят, бдят, извършват много добри дела и спазват всичко предписано. Но понякога всичко това вместо да смири сърцето им, подхранва тяхното его. Вместо да ги направи по-меки, ги прави по-твърди. Тогава виждаш хора, които са изрядни по всички правила, но са сурови, осъдителни и безмилостни. В очите им няма състрадание. А друг път срещаш човек, който е преминал през страдания, поражения и изпитания. Човек огънат и наранен от живота. И в неговия поглед има топлина. В прегръдката му има приемане. В присъствието му има прошка. Защо? Защото е страдал. Защото се е борил. Защото е кървял вътрешно. Той знае какво означава да падаш. Знае какво означава да бъдеш сам в стаята си. Знае какво означава болестта. Знае какво означава клеветата. Знае какво означава предателството. Знае какво означава разочарованието от една любов, от една връзка, от една мечта. Знае какво означава да не получиш любовта, която си очаквал от баща си, от майка си или от близките си. Той е станал истински човек. А колкото по-човечен става човекът, толкова по-близо е до Бога. Защото законът сам по себе си често може да направи човека корав и безмилостен. Затова Христос донесе благодатта. Донесе и това, което Църквата нарича „последните времена“ – есхатона.

Мнозина мислят, че „последните времена“ означават само края на света. Но това не е православното разбиране. Последните времена вече са започнали. От кога? От деня на Петдесетница. От деня, в който Светият Дух слезе над Църквата. Присъствието на Светия Дух е началото на новия живот. Това е животът на Утешителя, на Просветителя, на Лекаря на душите, на Онзи, Който обновява и възражда човека. Ето това са „последните времена“ – новият начин на съществуване в Светия Дух. Разбира се, ще има и окончателно изпълване на историята. Но Църквата не очаква унищожение на света. Очаква неговото преобразяване. Православната надежда не е за катастрофа, а за обновление. За ново небе и нова земя. За нов човек. За възкресено тяло. За преобразено творение.

След това старецът добавя: „Тези хора никога не са се изправили срещу собствените си страсти. Никога не са погледнали честно своя грях. Затова живеят в свят на фантазии и си мислят, че християните не са хора като всички останали.“

Тук старецът всъщност говори за нашите илюзии. Често си измисляме свят, който не съществува. Мечтаем за съвършен партньор, който не съществува. За идеален приятел, който не съществува. За безгрешни хора, които не съществуват. А той ни казва: „Слез на земята. Виж реалността. Срещу теб стои човек. Такъв като теб.“ Може да изглежда, че всичко това няма връзка със страха, но всъщност връзката е огромна. Постепенно старецът изгражда мисълта си.

Първо ни показва, че Бог допуска нашите слабости, за да станем по-човечни. След това ни призовава да слезем от облаците на илюзиите и да приемем реалността такава, каквато е. И едва тогава ще започне да говори за страховете и фобиите на човека. Всичко е свързано. Защото Христос не очаква от нас съвършен образ. Не търси идеализираната ни версия. Не търси маската. Търси истината. Търси нашата автентичност.

И отново стигаме до същото място: Бог иска истината за нас, а не красивата лъжа. Не иска ролята, която играем. Не иска маската, която носим. Не очаква първо да станем някой друг, за да ни срещне. Той иска истинския човек. Дори когато този човек е разбит, объркан и слаб. Стига да е истински. Стига да е искрен. Стига да е честен пред Него. Като митаря от Евангелието, който не се оправдава и не се преструва, а само казва: „Боже, бъди милостив към мене, грешния.“ И Бог го оправдава не защото одобрява греховете му, а защото вижда неговата искреност, смирение, покаяние и истинност.

Сякаш му казва: „Искам те такъв, какъвто си – искрен, истински и честен пред живота, пред Бога и пред собственото си съществуване.“

Следва … Част втора

Превод: Константин Константинов

Източник: https://www.pravoslavie.bg