Страхът и немощта като място на среща с Бога, Част втора

Автор: протопрезвитер Харалампос Пападопулос

Продължение от Част първа

Следващият откъс от стареца Емилиян Симонопетрит постепенно ни въвежда към темата за страховете и фобиите. Той продължава: „Хората на Църквата, хората на Духа, имат същите слабости, същите страсти, същите проблеми и същите болки – и в душата, и в тялото – както всички останали хора.“

Християнинът не е някакво различно същество. Разликата не е в природата му. Това означава, че в Църквата живеем същата човешка реалност, но имаме друг поглед към нея, друг начин да я преживяваме, друг път на преобразяване чрез Светия Дух. Християнинът не живее в някакъв друг свят. Той живее в същия град, в същия квартал, сред същите хора. Не живее на място, където няма болести, страдания, несправедливост, войни, бедност или загуби. Всичко, което преживява всеки човек, преживява и християнинът. В какво тогава е разликата? Християнинът също може да се страхува. Също може да се разболее. Може да премине през любовно разочарование. През провал. През уволнение. През проблеми с децата си. През самота и безизходица. Проблемите са същите. Различен е начинът, по който ги посреща. И не само начинът, а Личността, с Която е свързан, докато ги преживява. Христос и Светият Дух представляват разликата. Молитвата. Тайнственият живот на Църквата. Общението с Бога.

Старецът казва: „Онези, които успяват да се издигнат над тези трудности или да ги преобразят, го правят, защото непрестанно се държат за Божията милост и човеколюбие.“

Те побеждават не със собствени сили, а защото се опират на Бога. Той дава следната картина: Всички хора попадат в една и съща буря. Всички плуваме в едно и също море. В същото море попадат и вярващите, и невярващите. Разликата е, че човекът, който се е доверил на Христос, не се оставя да бъде погълнат от страха. И затова не потъва. Това не означава, че никога не пада. Напротив. Никой не може да избегне падането в бурното море на живота. Казахме го още в началото. Не се спасяваш, защото никога не си падал. Спасението не е в това да не паднеш. Спасението е в това, че когато паднеш, има Кой да те задържи. Това е една от най-дълбоките тайни на духовния живот. Не съм спасен, защото никога не съм се препъвал. Спасен съм, защото когато съм падал, е имало Ръка, която ме е вдигала. Имало е Някой, Който е слизал в дълбините заради мен. Някой, Който ме е изваждал от водите на страха, отчаянието и гибелта.

След това старецът започва да говори за нашата лична история, за наследствеността и за раните, които носим. Той казва: „Има хора, които не могат да гледат на живота с радост и надежда.“ Не защото не искат. А защото не могат. И посочва две причини: наследствеността и детските травми. Тук личи колко дълбоко е познавал човешката душа. Той не е бил психолог в съвременния смисъл на думата, а духовен отец, който е слизал в най-дълбоките пластове на човешкото сърце. Затова знае колко сложен е човекът. Както свети Порфирий казваше, че много от нещата, които преживяваме днес, носят следи още от времето, когато сме били в утробата на майка си.

Старецът отбелязва, че мнозина не могат да виждат живота през призмата на радостта именно поради наследствени особености или поради рани, получени в детството. Тук можем да си спомним и свети Нектарий, който казва, че много от нашите страсти имат и наследствена основа. Затова не бива да съдим хората. Виждаш гневен човек. Виждаш човек, който е пленен от някаква страст. Виждаш човек, който постоянно се бори със себе си. Не бързай да го осъждаш. Не знаеш каква история носи зад себе си. Не знаеш какви рани са оставили следи в душата му. Не знаеш какво наследство е получил.

Старецът казва, че такива хора често гледат на всичко през тъмен фон. Всичко им изглежда мрачно. Всичко сякаш е обагрено в черно. И всички ние познаваме такива хора. А може би понякога самите ние сме такива. Хора, на които им е трудно да видят светлината, доброто и надеждата. Но тук идва най-важното. Някой би могъл да каже: „Тогава съм обречен. Такъв съм се родил и няма изход.“ Но старецът Емилиан и всички светци мислят точно обратното. Те казват: Ако приемеш тази своя слабост. Ако престанеш да бягаш от нея. Ако я признаеш и я включиш в живота си. Ако кажеш: „Да, такъв съм. Може би това никога няма напълно да изчезне. Но аз приемам своя кръст.“ Тогава именно това може да се превърне в място на среща с Бога. Може би твоят кръст е склонността към тъга. Може би е наранимата ти нервна система. Може би са страховете ти. Може би постоянната тревожност. Може би липсата на оптимизъм. Може би трудността да се радваш. Но ако приемеш това не като проклятие, а като своя жизнен кръст, и кажеш на Христос: „Господи, такъв съм. Така съм устроен. Такива са раните ми. Но Те обичам. Теб търся. Теб желая.“ Тогава това престава да бъде пречка за действието на Светия Дух. Напротив. Много често именно там започва благодатта.

Затова виждаме хора, които външно изглеждат крехки, тревожни или раними, а вътрешно са изпълнени със светлина, мир и Божие присъствие. Защото не са станали свети, след като са се избавили от всички свои слабости. Станали са свети, като са принесли тези слабости на Христос и са Му позволили да действа именно чрез тях. Затова виждаме хора, които външно – било поради неврологични, физиологични или когнитивни особености – имат различни затруднения, но въпреки това са изпълнени със Светия Дух.

Често допускаме една сериозна грешка: отъждествяваме интелектуалните и познавателните способности на човека с действието на Божията благодат. Но това е заблуда. Защото ако Божието присъствие зависеше от умствените способности, тогава човекът с деменция би бил лишен от Светия Дух. Тогава едно дете със синдром или тежко увреждане би било по-далеч от Бога. А това не е вярно. Увреждането не е проклятие. Много пъти в живота то може да се превърне в особено благословение. Едно дете със синдром може да бъде изпълнено с Божията благодат и да стане истински съсъд на Светия Дух. Самият старец Емилиан през последните повече от двадесет години от живота си беше във вегетативно състояние. Той беше в кома или в състояние, близко до нея. Реакциите му към външния свят бяха минимални. Понякога благодатта му даваше сили да обърне глава или да реагира по някакъв начин, но през по-голямата част от времето това не се случваше. Нима тогава той престана да бъде светец? Разбира се, че не. Фактът, че нервната му система вече не можеше да отговаря на външните дразнители, не означаваше, че Светият Дух го е напуснал. Затова трябва да бъдем много внимателни. Човек може да страда от биполярно разстройство. Може да има шизофрения. Може да носи тежко психично или неврологично заболяване. И въпреки това да бъде свят човек. Не случайно в църковната история има толкова много „юродиви заради Христос“ – хора, които външно изглеждали странни, дори безумни, а вътрешно били изпълнени с благодат. Митрополит Атанасий Лимасолски разказва, че е срещал такива хора на Света Гора. Някои от тях само са се престрували на юродиви, но други действително са имали и психични особености. И това не е било пречка за Божията благодат. Защото най-важното не е как изглежда човекът отвън, а дали сърцето му принадлежи на Христос.

Затова старецът отново ни напомня: Да, има хора, които носят тежка наследственост. Да, има хора, които са били дълбоко наранени в детството. Да, има хора, които се борят с психични или телесни страдания. Но те остават Божии чеда. Кръстени са в името на Христос. Призвани са към Царството Божие. Следователно те не са изключени от Божията благодат.

И сега идва нещо особено важно. Старецът казва, че великото при тези хора е, че въпреки всичко не губят своя хоризонт. Какво означава това? Означава, че Христос не поставя като условие за спасението ни да станем психологически съвършени личности. Казвал съм го много пъти и си струва да се повтаря: Целта на духовния живот не е да смени твоята личност. Не е това целта. Митрополит Атанасий Лимасолски често казва: „Освещаваме се със своите особености.“ Или по-просто казано: ставаме светци не като престанем да бъдем себе си, а като позволим на Бога да преобрази самите нас. Защо го казва? Защото на Света Гора е срещал много свети хора и е виждал, че всеки от тях е запазвал своята уникална личност. Един е бил свети Ефрем Катунакски. Друг – свети Паисий. Трети – свети Иаков Цаликис.

Различни личности. Различни темпераменти. Различни дарби. Един по-строг. Друг по-мек. Един по-чувствителен. Друг по-сдържан. Един е ядял повече. Друг почти не се е хранил. Един е бил слаб. Друг – пълен. Благодатта не унищожава личността. Тя я преобразява.

Например старецът Емилиан в продължение на много години се е хранил почти изцяло със сушени плодове, смокини и малко ядки. Аскезата му е била изключително строга. Но не всички светци са живели така. Свети Нектарий например не е бил краен подвижник в храненето и по снимките виждаме, че е бил по-пълен човек. Свети Лука Кримски също на някои снимки изглежда доста едър. За свети Атанасий Велики се разказва, че е бил физически много силен човек. Дори кръстът, който според преданието е носил, е бил толкова тежък, че е изисквал огромна физическа сила. Всичко това показва едно: не бива да се вторачваме във външните характеристики. Един има наследствени проблеми. Друг страда от болест. Трети носи телесна слабост. Четвърти е нисък. Пети е висок. Шести говори трудно. Седми заеква. Това не определя стойността на човека пред Бога. За Бога тези неща не са решаващи.

Достатъчно е да си спомним Моисей. Бог избира именно него, въпреки че той заеквал и трудно говорил. Когато Господ го изпраща да изведе Израил от египетското робство, Моисей възразява: „Господи, как ще отида аз? Как ще говоря пред народа? Как ще убеждавам хората, след като не умея да говоря добре?“ Но Бог не гледа човешките недостатъци така, както ги гледаме ние. Той не избира човека заради неговото съвършенство. Избира го въпреки неговите слабости и често именно чрез тях проявява силата Си. Защото Божията благодат не се разкрива най-силно в човешкото съвършенство, а в човешката немощ, когато човекът се довери на Бога и Му позволи да действа в живота му. „Но аз не мога да говоря. Заеквам. Не умея да се изразявам. Никой не ме разбира, когато говоря.“ Така възразява Моисей пред Бога. А всъщност и това е част от Божия промисъл. Защото Бог спокойно би могъл да избере велик оратор. Би могъл да избере човек с блестящ ум и изключително красноречие. Но тогава всички щяха да кажат: „Естествено, че успява – той е талантлив.“ „Виж колко е умен!“ „Виж какви способности има!“ Затова Бог избира човек, който сам признава, че не може да говори. Сякаш казва: „Ще взема онзи, който не умее да говори, и ще го направя мой глас, за да разберат всички, че не той говори, а Светият Дух.“

Ако беше избрал някой като Аристотел, Платон или Сократ, хората щяха да се възхищават на човека. Но когато избира немощния, става ясно, че Бог действа. Ето защо, ако човек държи дори малък отворен прозорец към Бога – малко молитва, малко добра воля, малко връзка с Църквата, малко търсене – тогава постепенно може да се изпълни с благодатта на Светия Дух.

Следва … Част трета

Превод: Константин Константинов

Източник: https://www.pravoslavie.bg