Тайнства и аскеза, Част втора

Автор: Йеротей (Влахос), митрополит Навпактски

Към Част първа

Но св. Григорий също толкова определено твърди, че тайнствата трябва да бъдат съединени с подвижническия живот на Църквата. В противен случай благодатта чрез тайнства действа не за спасение и изцеление, а за осъждане. Затова наред с учението за тайнствата, св. Григорий говори и за исихастки живот.

“Благодатта чрез тайнствата обилно се дарява на тези хора, които по съответния начин са станали готови за нея. Ние сме напълно недостойни за този дар, но Бог ни прави “от недостойни” – “достойни”. Необходимо е обаче и ние да съдействаме чрез покаяние. Ние правим себе си достойни с покаяние, с делото на покаянието се приближаваме към можещия да сътвори достойни от недостойни”¹.

За да потвърди тази истина, св. Григорий привежда примери от Стария Завет. Когато евреите приближили обетованата земя, те се отдали на греховна похот, и не се възползвали от “дадените им образи на тайнства”. Затова Бог ги оставил и те не влезли в земята на обещанието. Същото ще стане и с християните. Светото Кръщение и всички следващи тайнства няма да ги избавят от вечно осъждане, ако “живеят неразкаяни и непочитащи Божиите заповеди”.

В друг откъс той казва, че Светия Дух, единосъщен на Отца и Сина, Сам “идва и си отива”. Той пребивава с разкаялите се грешници и не си отива от тях, а се отдръпва от неразкаяните грешници, както станало със Саул, който се лишил от Божията благодат. Затова този, който участва в тайнствата, трябва да живее покайно.²

Както пише св. Григорий, подвигът се състои в това, да живеем т.нар. исихастки живот, което е способ за излекуването на човека. Представяйки св. Богородица като образец на исихасткия живот, св. Григорий говори подробно, че цел на човека е достигането на обожение, общение и единение с Бога. Това се постига чрез старание да се умъртвят (плътските) разсъдък, чувства, въображение и тщеславие, чрез съсредоточаване на ума в сърцето, и чрез сърцето умът да се издигне към Бога. Така всъщност благодарение на тайнството Кръщение, човекът е един “новороден младенец”, надарен със скрита мъдрост, която ще се прояви впоследствие като действена мъдрост. Възроденият чрез св. Кръщение човек възприема сила, за да стане причастник на славата на Сина Божи, само ако наистина живее новия живот и изпълнява евангелските заповеди.

Изложеното до сега ясно показва, че съединението на тайнствата и аскезата е задължително. И това е учение не само на св. Николай Кавасила и на св. Григорий Палама, а предание на Православната църква. Всяка духовност, която не се основава на тази основа, не е православна. Иначе казано, чрез тайнствата Божията благодат действа в съответствие с това състояние, в което се намира нашата душа. Така благодатта Божия очиства едного, другиго просветлява, трети обожава. Благодарение на това православният християнин прекрасно осъзнава връзката между тайнствата и степените на духовния живот. Оттук е очевидна и връзката между тайнствата и аскезата.

Църковното предание говори изразително по този въпрос. Бих искал да разгледаме два примера: единият се отнася за Кръщението и аскезата, другият – св. Причастие и аскезата.

Кръщението в древната Църква е било предшествано от период на подготовка, за да могат оглашените, доколкото е възможно, да пристъпят достойно към “въвеждащото в Църквата тайнство“ на св. Кръщение. Както показват богослужебната традиция и творенията на св. отци, имало два типа оглашени. Първият включвал по-подготвените, които били приели вярата, но още не били кръстени и затова участвали частично в църковните молитви след като получели благословението на йереите. Другият тип обединявал по-малко подготвените – слушащите. Те стоели в църковния притвор до четенето на Св. Писание, а след това трябвало да напуснат храма. Понякога оглашените от по-горния чин заради някоя своя постъпка отново попадали във втория, по-нисък чин. В това се състояла пастирската грижа за оглашените и Църквата обръщала сериозно внимание на това.

Показателен е способът за приемане на нови членове на Църквата, според определението на Втория вселенски събор. Съгласно правилото, в първия ден, след четенето на специални молитви, приеманите започвали да се наричат християни; на втория ден ги причислявали към чина на оглашените; на третия ден четели заклинанията, след което ги учели на основите на вярата, т.е. оглашавали ги, след това им позволявали да стоят в църква, за да слушат Писанието, и накрая ги кръщавали. Ето правилото: “В първия ден ги приемаме като християни, във втория – оглашени, сетне в третия ги заклинаме с трикратно духване в лицето и ушите, и по такъв начин ги оглашаваме и ги караме да остават в църквата, и да слушат светото Писание; подир това вече ги кръщаваме” (Правило 7).

Цитираното правило на Втория вселенски събор наред с учението на св. отци и църковната практика удостоверява, че оглашението не е било само теоретично запознаване с основите на вярата, а в пълна мяра литургично и терапевтично действие. Това е особено добре откроено в Огласителните поучения на св. Кирил Иерусалимски. Свети Кирил предписва на оглашените да се изповядват преди Кръщението: “Настоящето време е време за изповед”. След това той ги насочва да преминат през заклинания, които се четели постоянно: “Заеми се със заклинанията”. Накрая той ги подбужда да изучават вярата: “Бъди прилежен кът оглашението и помни прочетеното”. Всички тези способи служели на оглашените за очистване на сърцата им. “Покажи в подвига сърцето си очистено. Очисти своя съсъд, 3а да възприеме повече благодат” – настоява св. Кирил.

Оглашението продължавало от една до три години. Имало, разбира се и по-особени случаи, когато това време се съкращавало. Първият вселенски събор постановил: “За оглашаването е потребно време и подир кръщението е нужно по-дълго изпитание”.

Времето на аскезата продължавало и след Кръщението. Това означава, че след като се кръстели, християните били длъжни да изпълняват Божията воля, както посочихме по-горе. Освен това, ако някой от кръстените паднел в тежки прегрешения, от които ставало очевидно, че вече не е жив член на Църквата, то естествено, той отново попадал в разреда на оглашените. Над такива хора не се извършвало отново тайнството Кръщение, но във всеки случай им се налагало отново да преминат през етапа на покаянието. Църквата определила четири степени на покаянието. Към първата се отнасяли “плачещите”, които стоели извън храма и просели за милост християните. Към втората се отнасяли “слушащите”, които оставали на божествената Литургия до четенето на Писанието и след това излизали от храма, заедно с оглашените. Към третата степен принадлежали “коленичещите”, които оставали в храма в продължение на цялата Литургия, но стояли на колене. Към четвъртата степен били причислявани “присъстващите”, които стоели заедно с верните до края на Литургията, но не се причастявали. Накрая, след като преминели последователното през тези степени, те били допускани до пречистите Тайни на тялото и кръвта Христови. Описание на степените стъпка по стъпка четем в правилата на Василий Велики.

“Волен убиец и покаял се отпосле нека двадесет години бъде без причастие със светите тайни; а тия двадесет години се разделят по следния начин: четири години трябва да плаче, стоейки извън вратите на молитвения храм и молейки влизащите в него верни да се молят за него, като изповядва престъплението си; подир четири години нека бъде приет в числото на слушащите писанието и с тях да излиза от църквата в продължение на пет години; седем години да се моли и излиза с припадащите, а четири години пък да стои само с верните, но без да се удостоява с причастие. Подир като се изпълни всичко това, нека се причасти със светите” (Правила на Василий Велики, 56).

Цялата тази последователност се крепи на църковните канони, защото грехът се разглежда като болест и отпадане от общението с Бога. Грехът най-вече и преди всичко е помрачаване на ума, и съответно – покаянието е лекуване и просветляване на ума. Когато св. Василий Велики определя срок за отлъчване от божественото Причастие, той го прави заради лечението на падналия в грях човек. Ето защо светителят афористично отбелязва: “Изцелението се определя не от срока, а от начина на покаяние“. Очевидно аскезата е необходима, както преди Кръщението, така и след него.

Същото се отнася и за св. Причастие, за приемането на св. Тайни. Преди св. Причастие е потребно усилие и духовен подвиг.

Св. Николай Кавасила, пояснявайки думите на Христос: “Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човечески” (Йоан 6:27) и тези на апостол Павел: “Който не иска да се труди, не бива и да яде” (2Сол. 3:10), говори за труда, който предшества св. Причастие. Ако заради тленната храна се изисква труд с пот на лицето, колко повече е потребно и за св. Причастие. Освен това, Христос чрез тайнствата става наш съратник. Съратникът не предлага ръка за помощ на ленивите и унилите, а на тези, които са силни и смели, които са твърди и решителни пред лицето на противника.

“Христос, насищайки ни, ни помага”. Не на лежащия и отпуснатия подава ръка Съратникът, а на изпълнения със сила, на дръзновения и мъжествено противостоящия на врага”³.

Но и след св. Причастие подвигът не трябва да спира, за да се съхрани благодатта на тайнството. Ние се убеждаваме в това, четейки молитвата след св. Причастие. Вярващият се моли Бог да му даде покаяние, сълзи и сила да остане причастен на Христа. “Ти, Който доброволно ми даде Твоята плът да храна, бидейки огън и изгаряйки недостойните, да не ме изгориш, Създателю той, но най-вече проникни в моите членове, във всички стави, в утробата, в сърцето. Изгори тръните на всичките ми прегрешения, душата очисти, помислите освети, утвърди ставите заедно с костите, просвети петте ми сетива, цял ме прикови кът Твоя страх. Всякога ме покривай, брани и пази от всяко душегубно дело и слово. Очисти и умий, и ме украси, разхубави, вразуми и ме просвети. Направи ме свое обиталище – само на Духа, и да не бъда вече обиталище на греха. Та като от Твой дом, с влизането на Причастието, да бяга от мене като от огън всеки злодей, всяка страст…” (Симеон Метафраст, 3 молитва след св. Причастие).

Причастилият се умолява също и Божията майка да се застъпи пред Своя Син, Който да му дари покаяние и съкрушение на сърцето: “Ти, която си родила истинската Светлина, просвети моите духовни очи на сърцето. Ти, която си родила Извора на безсмъртието, оживотвори мене, умъртвения от греха. Ти, добросърдечна майко на милостивия Бог, помилуй ме, дай ми умиление и съкрушение в сърцето ми, смирение в помислите ми” (5-та молитва след св. Причастие).

Така и преди, и след св. Причастие, е необходим живот в подвиг, защото благодатта Божия, която идва чрез приобщаването с Тялото и Кръвта Христови, действа в съответствие със състоянието на човека. Ако човекът се намира в състояние на очистване, тя го очиства; ако се намира в състояние на просветление, тя го просветлява; ако се намира в състояние на обожение, тя още повече го обожава. По такъв начин св. Причастие става очистване, просветление и обожение. Когато обаче човекът не е в състояние на покаяние, макар и да се намира на стадия на очистването, св. Причастие става за него огън и наказание, действа за осъждане.

В заключение още веднъж ще отбележим, че цялото църковно предание потвърждава необходимостта от съединение на тайнствата и аскезата. Разделянето им поражда погрешни представи и настроения в духовния живот, които не съответстват на православната духовност.

Бележки:

1. Св. Григорий Палама, ЕПЕ, τ. 11, Θεσσαλονίκη, 1986, σ. 406 ↩︎
2. Пак там, τ. 10, σ. 482 ↩︎
3. Св. Николай Кавасила. Седем слова да живота в Христа, 4, 89. ↩︎

превод: Мариян Стоядинов

Източник: Йеротей (Влахос), митрополит Навпактски, “Православната духовност”, Праксис, 2005; https://pravoslaven-sviat.org/